Постинг
27.01.2020 17:37 -
РАЗПОКЪСВАНЕ И УПАДЪК НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
РАЗПОКЪСВАНЕ И УПАДЪК НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО „Българският разцвет при Иван-Асен Втори бил привиден и временен. Стопански и културно България напреднала много, но вътрешно била разстроена и слаба. Тя започнала да се превръща в съсловна, средновековна държава. Царят не бил вече пълен господар, а само „пръв между равни”. Старата народна войска изчезнала. Царят разполагал истински само със своята частна, малобройна войска. За голяма война той трябвало да разчита на драговолна помощ на отделните болярски дружини. Това сътрудничество не било надеждно. В много случаи болярите не само не помагали, а гледали да изкористят обстановката в своя полза. В културно отношение напредъкът се изразил главно в развитие на стопанството и в постройката на църкви, манастири и малки крепости”. Николай Станишев Пътят на българския народ в многовековната му история е белязан с върхове и падения. Но, ръководен и направляван от Духът на Българския Народ /Архангелът на Българския Народ/, той винаги се е изправял и е вървял напред в своето духовно и културно развитие. Единният български народ е запазил своят език, народностно съзнание и идентичност и напредвал в своето духовно и културно развитие даже и през многовековните византийско и турско робства. След възхода и разцвета на Второто Българско Царство при цар Иван-Асен Втори, започвало разпокъсване, упадък и постепенна загуба на територии на българската държава. По време на Второто Българско Царство населението било еднородно, но държавата не била народностна. Боилите – сега вече феодални владетели- боляри, не били родови първенци и водачи с участие в единна войска под водачеството на владетеля. Те били отделно съсловие, всеки в своето феодално владение, със собствена войска и свои себични задачи. Те загубили ясно разбиране за цялостна държава и народ. Царят не бил вече пръв родоначалник, представител и водач на народа във всичките му поколения, а все повече се превръщал в пръв болярин, поддържан от църквата. По време на цар Иван-Асен Втори България била велика империя на Балканите. Но, тя не могла да се задържи цялостна, защото не била изградена стабилно по старото единно държавно устройство, а повече разпокъсана на отделни феодални владения със самостоятелни владетели – боляри. След смъртта на великия владетел цар Иван-Асен Втори, на престола се възкачвали за кратко или деца- царе с регенти, или престола бил завземан със заговори, или по избор на болярите. На престола се възкачвали Калиман Първи /1241 -1246/; Михаил-Асен /1246 -1256/; Константин-Асен Тих /1257 – 1277/; Иван – Асен Трети / 1278 -1279/; Георги Тертер /1280 -1292/; Смилец /1292 – 1295/; Теодор Светослав Тертер /1295-1322/; Георги Тертер /1322 – 1323/. По време на цар Константин-Асен Тих избухнало селско въстание предвождано от храбрия родолюбив овчар Ивайло. Той успял да отблъсне татарските орди, които опустошавали цяла Североизточна България. В 1278 година той бил коронясан за цар на България, но търновските боляри свалили цар Ивайло. През 1323 г. на престола бил възкачен цар Михаил Шишман /1323 -1330/. Той е основател на последната българска царска династия преди турското робство. Цар Михаил Шишман повел българската войска в битка против византийската войска и побеждавайки стигнал до Траянопол при устието на р. Марица. След победата над Византия бил сключен мир. Но, отцепничеството на болярите и предателствата продължавали и при цар Михаил-Шишман и придружавали Второто Българско Царство чак до падането на България под турска власт. При Шишмановци България вече била много разпокъсана и слаба. Болярите провъзгласили за цар Иван-Александър /1331 – 1371/, който бил сестрин син на Михаил-Шишман. Цар Иван-Александър управлявал цели четиридесет години. Това време е един бавен залез на българската държава. Той бил безсилен владетел на една разпокъсана феодално съсловна държава. В първите години на царуването си цар Иван-Александър си възвърнал подбалканските градове между р. Тунджа и Черно море. И през 1333 година принудил византийците да сключат мир. След утвърждаване на югоизточните си граници той възстановил вътрешния ред в България. При царуването на цар Иван-Александър по време на дълготрайния мир с Византия има развитие на държавата - на културата, книжнината, стопанството, строителството, търговията. Била създадена една от най-забележителните български книжовни школи – Търновската. Образованият монах Теодосий създал в Килифарево голямо богословско училище, огнище на българската книжнина и култура, известно в цяла Източна Европа. Бил основан Драгалевския манастир и още четиридесет манастири и черкви в Софийската област. Подкрепа получили всички манастири в българската държава. Но, към края на царуването си цар Иван-Александър направил фатална грешка. Той лично разделил страната на две царства. По-голямата част – под името Търновско Царство дал на сина си Иван Шишман, а западната част - под името Видинско Царство дал на сина си Иван-Срацимир. За първи път в българската история един цар разделя царството си като някаква частно-правна собственост. Почти пълна независимост си осигурили и деспота на Велбъжката област – Деян; на района между Струмица, Щип и Рилския манастир – Хрельо, на Родопската област –Момчил, и особено потомците на Тертеровци – братята Балик, Теодор и Добротица - управляващи цяла Добруджа. Някогашната единна и могъща българска империя се превърнала в „конфедерация” от малки държавици. Точно по това критично за България време от юг се появила съдбоносната за целия Балкански полуостров опасност – нашествието на селджукските турци по името на рода Селджук. Но, по-късно начело изпъкнал родът на Осман Отоман и постепенно се образувала единна и силна османска турска държава. Тя се създала в Мала Азия, на бивша византийска земя. Султан Орхан /1326 – 1328/ изградил напълно турската военна сила. При него турците заели цяла Мала Азия и прекрачили Дарданелите. В продължение на десетилетия турците живеели в Мала Азия. Те били използвани от византийските императори, най-вече от Йоан Кантакузин за свои завоевателни цели. Турската войска отначало се състояла само от конница /спахии/. Султан Орхан създал и пехота – най-добрата по онова време. Бойците на тази нова турска войска – еничари били потурчени християнски деца, предани на султана и фанатизирани до край. Създадени като отборна лична войска на султана, еничарите се превърнали в същински ударни отряди на Исляма, безстрашни и биещи се до смърт. Но, към средата на четиринадесети век стремежът на турците бил да стъпят трайно на европейския бряг. Йоан Кантакузин се обърнал с молба до българския цар и сръбския крал за съвместни действия с флотата, която охранявала европейските брегове на Мраморно море. Но, неговото предложение било отхвърлено. През 1352 година турската добре организирана, боеспособна армия под предводителството на султан Сюлейман завзели крепостта Цимпе на Дарданелите, Галиполии и трайно се настанили на европейския бряг. За по-малко от десет години турците завзели значителна част от Тракия включително Стара Загора и Пловдив. Това е началото на многовековното поробване от турците на народите от Балканския полуостров. Родопският войвода Момчил се вдигнал на борба против турците и гърците на Кантакузин и дори успял да си създаде самостоятелно господарство със столица –Ксанти-Царево. Но малката му държава не могла да издържи двойният натиск на турците и гърците на Кантакузин. Момчил загинал в неравен бой пред вратата на Бору-Кале. Неговата безнадеждна борба против турското нашествие се нарежда в напразната борба на отделните разделени територии българска земя управлявани самостоятелно от болярите. Цар Иван Александър, в своето безсилие останал безучастен зрител на първите българо-турски боеве. Той даже сключил договор за приятелство и съюз с турците. А византийският император Иван Палеолог признал турското върховенство и използвал това да превземе българските черноморски градове Месемврия, Анхиало и Созопол. Това била безмислена победа, когато турските пълчища постепенно завладявали балканските народи. Разпокъсаният от междуособици на държавите Балкански полуостров не можел да спре могъщата вълна на турската единна сила, въодушевена от завоевателния мохамедански идеал. Срещу силната войска от спахии и еничари балканските държави противопоставили разединените сили на болярските дружини, малобройни бойци изтощени от постоянни войни и областни междуособици. Първа пострадала България. Феодалното устройство на България, с отделни територии, управлявани от независими боляри, балканските разцепления и войни, византийските междуособици, улеснили нашествието на турците и завладяването на народите на Балканите. За България турското робство продължило най-много - пет века, превръщайки народа ни в роби, в безправна рая. Доц. д-р Иванка Кирова, к.м.н.
Няма коментари
