Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.05.2018 07:45 - Македонският въпрос и Балканската война
Автор: historybg2018 Категория: История   
Прочетен: 1145 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 08.01.2021 09:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

По време на Берлинския конгрес стана едно сближаване между Сърбия и Австро-Унгария. Благодарение на подкрепата на Австро-Унгария, която искаше да премахне руското влияние на Балканите, Сърбия получи освен Ниш и окръзите Пирот, Лесковец и Враня. За да потвърди общия път, цар Милан сключи през 1881 един договор с Австро-Унгария, чийто седми параграф казва, че Австро-Унгария не само че няма да пречи на Сърбия, но даже ще я подкрепи пред другите сили, ако би получила възможност да се разшири на юг (Македония), само не към санджак Нови пазар. Опирайки се на този договор, Сърбия обяви война през 1881 на България със сигурната надежда, че сега наново ще се разшири за сметка на България. След като беше разбита, Австро-Унгария беше онази страна, която постави ултиматум на княз Александър да не навлиза по-нататък в Сърбия. Този договор беше подновен от русофилското радикално правителство на Сърбия през 1889, след абдикирането на Милан. Румъния също обърна гръб на Русия и се присъедини към Австро-Унгария. Чрез тесните връзки с Румъния, Сърбия, Гърция и Турция Австро-Унгария мислеше и с нея и другите сили от Тройния съюз да изключат руското влияние на Балканите и да си разчистят пътя към Азия.

 Повратът в отношенията на България към Русия обаче създаде едно ново ориентиране. Австро-Унгария заедно със страните от Тройния съюз подкрепя стремежа към независимост на България срещу Русия. Русия разбра, че чрез създаване на бунтове в България няма да ѝ се отдаде да подчини България и посегна към други методи.

 По време на Берлинския конгрес отношенията между Русия и Германия се охладиха. Руснаците обвиниха княз Бисмарк, че не ги е подкрепил при преговорите достатъчно, което последният с право отрече. Княз Бисмарк беше дошъл насреща толкова далеч, че дори гледаше спокойно как Русия си превзема България. Той обясни по-късно, че територийката между Дунава и Балкана не би струвала дори кокала на един померански гренадир, така че той би бил в Босна един австриец, а в България един руснак. Тъй като обаче русите се сближаваха с Франция, а Германия се вбесяваше от това, то Бисмарк, за да предотврати опасността от война на два фронта, сключи през 1879 съюз с Австро-Унгария. Дванадесет години след това руско-френската дружба се превърна в съюз (1891), чието острие беше насочено срещу Германия и Австро-Унгария. Вследствие на големия културен прогрес на Германия и нейния стремеж към световна политика и притежание на колонии Англия видя скоро в Германия един сериозен съперник. Англия не можеше да гледа спокойно немското приятелство с Турция, която дотогава беше под опекунството на Англия, и немските усилия Германия да си създаде пазари за индустриалните си произведения в Мала Азия. По тази причина Англия се присъедини към Франция и Русия срещу Германия.

             Походът срещу средните сили трябваше да стане в Македония. Мислеше се да се създаде на Балканите една сила, която да препречи пътя на Германия и на Австро-Унгария към Азия. При това Румъния беше важна, тъй като през нея трябваше да преминат руските войски. Опитваше се Румъния да бъде спечелена с обещания и макар че тогава това все още не се отдаваше, то посещението на цар Карл през 1898 при царя не беше без значение. Най-вече зависеше от Сърбия. Тъй като от Берлинския конгрес насетне Сърбия беше благосклонна към Австро-Унгария, то реши се тя да бъде спечелена за Русия, като се даваше да се разбере, че тя ще се разшири за сметка на България и на Австро-Унгария и ще се създаде Велика Сърбия. За да се постигне тази цел, се взе решение българите в Македония да бъдат посърбени.

             Още преди освобождението на България имаше сръбски учени, които твърдяха, че Балканският полуостров бил населен само от сърби. Милоевич издаде една етнографска карта, от която не само българите на Балканския полуостров, но и българите в Бесарабия се означаваха като сърби. Така че българите били турци, а всички народи, говорещи славянски на Балканския полуостров, би следвало да са сърби. По онова време Милоевич не намери много последователи. Ето че сега неговата теория трябваше да бъде отново събудена. След Сръбско-българската война сърбинът Гоптевич и руснакът Драганов пропътуваха Македония с цел уж да направят етнографски изследвания. Гоптевич публикува след това във Виена (1889) резултата от изследванията си под заглавие „Македония и старосърбите“. Книгата беше преведена на много езици. Тя провъзгласяваше на света, че македонските славяни били чисти сърби.

             След като по този начин общественото мнение беше заблудено, Русия, подкрепена от Франция, пристъпи към сериозни дела. Година след установяване на руско-френския съюз Русия издейства съгласието на Портата да назначи един сръбски консул в Скопие (Юскюп), който дойде в Скопие през декември 1892. Едновременно с консула дойде и сръбският йеромонах Деонисий Петрович като викарий на гръцкия епископ в Скопие.

             За да се осигури започнатата акция, Русия назначи сърбина (Лизевич) за руски консул на Скопие. Турското правителство и гръцките епископи, които искаха отслабване или унищожение на българите, ги подкрепиха. Само няколко месеца след основаването на сръбското консулство в Скопие Портата даде разрешение за откриване на едно сръбско училище в Куманово (североизточно от Скопие) (1893). Сръбският консул Станкович, който описва тези събития, докладва, че за първи път беше призната една сръбска нация в турската държава. Турският народ изпадна в почуда, като чу, че в Македония имало сръбска нация и сръбски училища. Когато беше известено на каймакамина (областния управител) в Мелеш, че в неговия окръг е отворено сръбско училище, попитал валията (главния правителствен президент) какво означава това и да не би тука да има някаква грешка и получава отговор, че няма грешка. Тогава каймакаминът извиква: „Аз не мислех, че и това ще доживея, да наричам раята сърби.“, Станкович.

             Така започва изкуственото създаване на сръбска нация в Македония.

 Българското правителство, което водеше тогава спрямо Турция една много приятелска политика, беше учудено, че Турция допуска насочена срещу българския народ пропаганда.

 На българите не им остана нищо друго, освен да намерят средства да се противопоставят. Вследствие на това през 1893 в София се основа един вестник „Югозападна България“, който се занимаваше с македонските работи. По същото време възникна и един малък кръг от хора, които си поставяха за цел освобождаването на Македония. Така възникна революционното движение на македонските българи.

 Англия, която се колебаеше, се присъедини през 1897 окончателно към противниците на Германия. За да се разбере политическата обстановка в европейския изток, нека споменем, че на 12 август 1888 първият влак мина от Виена до Константинопол. Заради този влак княз Александър си навлече враждебността на Русия. Русия не искаше София да бъде свързана със Средна Европа с железопътна линия, защото плануваше да прокара линия от Русия през Румъния до България. Князът беше обаче за първия план и по тази причина изпадна във вражда с Русия, която му струваше престола. Веднага след откриването на тази линия, на 4 октомври 1888, Немската банка получи концесия да построи железопътната линия Измаил-Ескишехир. Във връзка с това беше основано железопътното дружество на Анатолия, което получи за поле на действие отсечката Хаидар-Паша Ескишехир-Ангора, респективно Коня, която беше завършена през 1892 и 1896 съответно. През 1903 беше основано дружеството „Багдадската железница” за отсека Коня-Багдад-Басра, която беше завършена през 1914. Всичко това Русия, Франция и Англия не можеха да гледат спокойно и затова се съюзиха и мислеха да пресекат пътя на Германия през Балканския полуостров.

 За да се създаде „теоретична основа“ за сръбската пропаганда, през 1896 в Македония беше изпратен френският академик Виктор Берард, за да даде описание в смисъл на желаната политика. В своя труд за това, издаден през 1897, „La Macйdoine“ между другите неистини той казва и следното:

 „Pas un paysan, non plus, ne sait le bulgare de naissance. Tous ceux qui, dans la Macйdoine occidentale, entre le Vardar et le Pinde, parlent le bulgare ou le comprennent, l"ont appris aux йcoles de l"Exarque. Si donc les Serbes pouvaient s"installer а Uskub, toute cette Slavie de la Macedoine occidentale, du Pinde au Vardar, serait coupйe de Sofia et leur reviendrait bientфt; leurs йcoles supplanteraient les йcoles bulgares.“ - p. 82. („Никой отделен селянин не разбира поначало български. Всички, които говорят или разбират български в Западна Македония между Вардар и Пинд, са го научили в училището при екзарха. Следователно ако сърбите се установят в Скопие, всички славяни в Западна Македония, от Пинд до Вардар, ще бъдат откъснати от София и ще ѝ паднат съвсем бързо. Техните училища ще стъпят на мястото на българските училища.“)

 Академик Берард, който не разбира български, си позволява да обяви ядрото на българския народ в Македония за небългари. По същото време (1897) руският консул в Солун казва същото на българския консул, че българите, западно от Вардар, тоест в областите Скопие, Прилеп, Битоля, Охрид, трябва да затворят своите училища, тъй като там са отворени сръбски училища.

 За да проявят народността си, българите се вдигнаха на въстание през 1897 в Северна Македония.

 След като чрез писанията на Берард и други подготвиха общественото мнение в известна степен Русия, която никога не искаше да признае българската църква, се обърна към Портата с искането да се назначи сръбски епископ в Македония, макар че там вече имаше един български. Русия и Сърбия не можаха да постигнат веднага тази цел, защото българското правителство (Иванчов-Радославов) силно се противопостави. Назначаването издейства руския посланик Зиновиев през 1902, когато в България кормилото държеше едно приятелски настроено към русите управление.

 За да протестират срещу това и за да спасят своята българска народност, българите от Западен Вардар се вдигат през 1903 г. Това стана  наистина в определените за сърбите окръзи Костур, Лерип (Флорина), Битоля (Монастир), Охрид, Крушово. Турците потушиха въстанието.

 Така развиваха македонския въпрос Русия, Франция и Англия, което доведе по-късно до световната война.

 Част от българите беше останала поради незнание под гръцката църква. С времето обаче те също съзнаха народността си и тъй като гръцката църква не им позволяваше да си отворят български училища, отказваха се един след друг от патриарха и преминаха към българската църква. Вследствие на това много гръцки епископи останаха без епархии. Те разбраха, че с времето всички българи ще преминат към българската църква. Поради това те се разбраха със сърбите и откриха в техните епархии сръбски училища за българи, с което те можаха да задържат някои вярващи. Така се искаше църковно останалите верни на патриарха българи да се посърбят, за да се отслаби българският народ в Македония. Някои епископи продадоха просто своите епархии на сърбите. Освен това сърби и гърци образуваха банди срещу българите в Македония. Отслабването или избиването на българския народ в Македония изглеждаше и за турците желателно. Те бяха така наивни да вярват, че чрез отслабване или избиване на българите в Македония тяхното господство на Балканите ще се усили и подкрепяха тази политика. Българите трябваше да чакат с години разрешение да ремонтират една църква или да отворят едно училище и в края на краищата да не го получат. На най-личните и богати българи в Турция се гледаше с подозрение и те бяха преследвани. Вследствие на това се изселиха няколко стотин хиляди в България, Америка и т.н. Турците започнаха да населват Тракия и Македония с мохамедани и мислеха в кратко време да унищожат българите или да ги прогонят и да направят от Македония една чисто турска страна. В турския парламент се четяха статистки, че българите вече са малцинство.

 Тройният съюз мислеше да извлече полза от взаимното изяждане на балканските народи. Италия използва европейските трудности на Турция, за да ѝ отнеме Триполи. Австро-Унгария мислеше да стигне до Солун и затова подкрепяше сръбската пропаганда в Македония.

 След като сърбите се извърнаха от Австро-Унгария и опитът да направят от македонските българи една особена нация не успя, във Виена възникна идеята да се създаде една албанска държава и чрез тази държава да се завладее Македония. Албания трябваше да обхваща Скопие и Битоля (Монастир), тоест Македония. Австро-Унгария обеща с договор Източна България с Русчук и Варна на Румъния.

 Всичко това принуди България да се хвърли в ръцете на руснаците и да се разбере със своите противници сърби и гърци.

 На 13 юни 1902 българският министър на външните работи, генерал Паприков, сключи с Русия един договор, според който Русия се задължаваше с всички свои сили да защитава неприкосновеността на българските области. Русия обеща да сключи нови договори с България при условие, че България сключи съюз със Сърбия. Преговорите със Сърбия започнаха през 1911. Тогавашният министър-председател и министър на външните работи Гешов писа за тези преговори:

„Започнаха дълги преговори между г-н Спалайкович (сръбския пратеник в София) и мене, в които руският пратеник в София, г-н Неклюдов, и руският военен аташе, г-н полковник Романовски, често се намесваха. Тази намеса по-скоро се извършваше в такава форма на съвети, чрез които се настояваше да бъдем умерени и отстъпчиви, „за да може доброто дело да се доведе докрай“, а също, „че ако не дойдем до споразумение, Русия си запазва правото да действа, както ѝ диктуват нейните интереси“… На нас не ни остана нищо друго, освен да подпишем договора със сърбите[1] . По-нататък Гешов пише: „Русия смята нашето разбирателство със Сърбия за Conditio sine qua non на едно евентуално споразумение с Русия.“ Така Русия успя да накара България да влезе в един за нея непреимуществен съюз със Сърбия, след това с Гърция и чрез Балканския съюз, създаден през 1912, през септември месец на същата година да обяви война на Турция.

             Този сега сключен съюзен договор беше самоубийство за България.

             България признава в него абсолютното право на Сърбия над Северозападната Шар планина, тоест на Албания и санджака Нови пазар, въпреки че Сърбия няма нито историческо, нито народностно право над Албания. Сърбите признават правото на българите само върху областите източно от Родопите. Междинно лежащата земя (Македония) трябва да се раздели. Освен това България се задължава да поддържа опериращата в Македония Сърбия, подпомагана от Черна гора, с цялата си мощ от 100 000 войници. След като Гърция влиза в договора, той бе променен. Според новата промяна България ще оперира с 30 000 войници. В действителност България оперира с 40 000 войници между Струма и Вардар и със също толкова в Родопите и областта на река Места. Какво трябвало да стане в Източна Тракия, където са главните турски сили, за това съюзниците не искали да се грижат, преди да си свършат работата в Македония. България трябва сама да види как да се справи с турците, които вследствие на намалените сили там могат с лекота да завземат Пловдив и да застрашат София. Съгласно този договор Сърбия и Гърция били сигурни, че ще станат господари на Македония, докато за българите съществувала опасността да загубят собствената си Тракия.[2]

             Такъв един договор натрапи Русия на България. Сега оставаше изпълнението на така замисления план.

 След подписването на договора българският председател на Народното събрание Данев, придружен от висши чиновници, отиде при руския император в Ливада (5 май 1912), за да му покаже договорите. Когато обаче по време на разговорите той изразил желанието на българското правителство за Адрианопол, министърът на външните работи Сасонов отговорил: „Адианопол не е предвиден за българите по Сан-Стефанския договор (1878). Българите да не смеят да се надяват да се разширяват в Източна Тракия.”.

 Съгласно сръбско-българския съюзен договор Македония трябвало така да се раздели, че окръг Скопие да стане сръбски, а останалата част на Македония да стане българска.

         Обаче два дена преди започването на враждебните действия, на 15/28 септември 1912, сръбският министър-председател Пашич изпрати една телеграма (нр. 5669) на сръбските представители в чужбина, че „Стара Сърбия“ обхваща също и градовете Прилеп, Кичево, Охрид и техните окръзи. Значи, докато русите не допускаха Тракия за България, сърбите не допускаха Македония за тях. Човек може наистина да се запита: „Защо българите водят изобщо война?”. Гешов и Данев въобще не разбраха политическата обстановка. Те продължаваха да вярват наивно, че руснаците действат само така и че в действителност те не могат да действат срещу неоспоримото право на България. В навечерието на войната обаче, през септември 1912, великият княз Михаил Михайлович изпраща на крал Карл руски фелдмаршалски жезъл. Този жест показва еднозначно, че Русия въобще не е приятел на България и че е готова да принуди България да отстъпи в дадения случай и то без самата да прави каквито и да е жертви или разходи. Това би следвало да се тълкува така, че Русия и Румъния още тогава са постигнали насочено срещу България споразумение.

         Операциите бяха извършени бързо. Българите разбиха турците при Лозенград (Кирккилисе), Селиолу, Люлебургас, Бабаески и достигнаха линията Чаталжа. След промяна на първоначалния план в Македония достигнаха тръгналите от Кюстендил 40 000 войници и завладяха област, лежаща около река Вардар до Солун. Една друга армия със същата сила тръгна от Пловдив (Филипопол) през Родопите и превзе долината на река Места. Сърбите се сражаваха с турците при Куманово и Битоля и заеха областта западно от Вардар. Гърците оперираха в Епир и пристигнаха в Солун едновременно с българите. Тъй като обаче турците хвърляха все нови и нови сили срещу България в Източна Тракия и Галиполи, то българите изтеглиха войските си от Македония, за да се противопоставят на турците в Източна Тракия. За да се спазва ред, сърбите окупираха и частта, завзета от българите в Македония. Гърците се укрепиха в Солун. Походът срещу турците приключи щастливо. Турция помоли за мир. Сега трябваше да се разделят завоюваните територии съгласно договорите и дадените жертви.

         Сърбите не искаха да се придържат към съюзния договор и заявиха, че искат за себе си цялата окупирана от тях територия до Струма. Гърците претендираха не само за Солун, но и за цялата Южна Македония до Родопите. Руснаците предявиха претенции за Одрин и освен това подкрепиха сръбските и гръцките претенции за Македония. Тъй като българите започнаха войната за освобождението на своите единоплеменници в Македония и дадоха най-много жертви, те не желаеха да се откажат от Македония и Тракия, то те настояваха за изпълнение на съюзните договори със Сърбия. Вместо русите да съдийстват в спора, на което те имаха право съгласно договорите,  те, за да сплашат българите, им изпратиха в гръб румънците. Румънците излязоха с претенции, които те никога не формулираха точно, а ги изменяха нагоре или надолу според това как руснаците ги подскоросваха. Румъния искаше разширение, защото: 1) в Македония живеят и куцовласи и 2) българите станали толкова големи, че равновесието на Балканите било нарушено. Българите отговориха: 1) куцовласите живеят в Епир, който би следвало да стане гръцки и частично сръбски в падащата се на Македония част, затова румънците трябва да се обръщат към тези държави; 2) дали България ще стане по-голяма, е въпрос на бъдещето, тъй като съюзниците задържат за себе си отнетата от Турция Македония. Въпреки всичко това българите се видяха принудени да отстъпят на румънците българския град Силистра. Тъй като българите изпълниха желанията на румънците, сега те се надяваха да отстоят изпълнението на съюзния договор, но те се излъгаха в намеренията на Русия. Русия и сега не желаеше да произнесе справедлива присъда, а продължаваше да насъсква сърби, гърци и румънци срещу българите. При българската армия в Източна Тракия се намираха различни руски офицери и висши служители, уж като кореспонденти на руския вестник „Новое время“, но в действителност като наблюдатели на положението. Там се намираше и бившият президент на Думата Гуюков, който действаше открито против напредъка на войските в Тракия. Русите бяха станали толкова високомерни и нахални, че приятелски настроеният към тях генерал Радко Димитриев, командир на Трета армия, се принуди да заповяда на руския полковник Дреер да напусне по най-бързия начин. Тези агенти на руското правителство насъскваха сърби и гърци в руската и френската преса срещу българите. Те пишеха между другото, че уж сърбите взели Адрианопол и че гърците воювали при Чаталджа с турците. Сърби, гърци и румънци бяха изключително щастливи, че получиха изгледи от Тройния съюз да завземат територии, за които те никога не бяха мечтали. Така те станаха несъзнателни инструменти на една политика, която носеше на балканските народи големи нещастия.

             Едно насочено срещу българите споразумение между сърби, черногорци, гърци и румънци се постигна през още през февруари 1913 по време на Лондонските мирни преговори. На 8 юни 1913 година гръцкият пратеник предложи в Букурещ на румънското правителство да се приеме и Турция в съюза срещу България. Турците не бяха приети като съюзници, но те съчувстваха на новия съюз, тъй като съюзът между сърби, черногорци, гърци и румънци беше сключен и те се разбраха  с тях. За да не се събудят българите обаче от своя детски сън и да свалят проруското правителство и да се подеме една друга политика, руската дипломация си послужи с един трик. Тя обяви, че е съгласна българите да притежават Адрианопол и Източна Тракия до линията Мидия-Енос, бидейки сигурна, че вследствие на подготвения срещу българите съюз тази територия никога няма да стане тяхна. Това дело подсили българското правителство и част от българския народ във вярата им, че Русия е искрен и безкористен доброжелател на България. Продължаваше да се вярва, че Русия все пак ще се произнесе по спорните въпроси, и се настояваше за това. Та нали българите сключиха през 1902 един договор с Русия, в който Русия се задължаваше да защитава неприкосновеността на българската територия и така българите вярваха, че няма опасност за тях да загубят нещо. Но на 25 юни 1913 руският министър на външните работи Сасонов каза на българските пратеници в Петербург: „Не очаквайте нищо от нас и забравете, че от 1902 съществуват за нас каквито и да е задължения“, с което се премахваше мигновено договорът от 1902 точно в този момент, в който България молеше Русия за помощ. На 26 юни 1913 Шебеко, руският пратеник в Букурещ, изиска от румънското правителство да заеме в българските гранични области линията Тутракан-Балчик и да я задържи завинаги. На 29 юли започна втората Балканска война.

             Румъния, Сърбия, Гърция и Турция нападнаха малката и изтощена България и я унизиха чрез мира от Букурещ до степента, до която искаше Русия. България загуби в полза на Сърбия и Гърция  цяла Македония и в полза на Румъния  част от старите си земи в Добруджа. Турция си получи отново цялата Източна Тракия и Адрианопол.

             Междувременно правителството на русофилите на Данев прие уволнението си и направи място на правителството на Радославов, на когото не остана нищо друго, освен да се примири със случилото се. Подкрепен от средните сили, министър Радославов влезе в директни преговори с турците и се разбра с тях долното течение на Марица да стане границата между двете държави. България излезе от Балканската война с малко нарастване югоизточно от Родопите, но придобитото имаше една незначителна стойност спрямо загубата на земите, присвоени от Румъния. Българите се чувстваха най-долно увредени и унизени и търсеха средства и пътища да излязат от непоносимото състояние, в което ги вкара втората Балканска война.

             Под попечителството на съюзните сили срещу България и Австро-Унгария се образува един съюз на Румъния, Сърбия и Гърция. За да се демонстрира вече състоялото се руско-румънско приятелство, руският император Николай II, придружен от дъщерите си, посети на 14 юли 1914 румънския крал в Констанца и се остави да бъде обявен за командващ на онзи румънския полк, който първи влезе в Силистра и беше стациониран в Българска Добруджа. Чрез това руският император одобри пред целия свят румънската анексия на тази българска област. Сърбите продължиха да работят върху обединението на „всички сърби“. В техните учебници по география и история пишеха, че София била чисто сръбски град и че чисти сърби били живеели чак до Янтра (Търново) и Марица (Филипопол). Тези сърби сега трябвало да се присъединят към другите сърби. Собствено на изток от Марица и Янтра живее същият народ, обаче „модерните сърби“ не следват тука Милоевич и означават тези, които живеят там, за несръбски народ, разбира се, за да не дойдат в противоречие със съюзниците си: 1) румънците, които претендират за своята бъдеща велика държава българските градове Русчук и Варна, тоест областта източно от Янтра; 2) руснаците, които искат за бъдещия си Константинопол достатъчно хинтерланд в Източна България; 3) гърците трябвало да възстановят византийското право, така че и те имали право на Филипопол и Южна България до Балкана. България и Турция, значи, трябвало да се раздели, а също и Австро-Унгария. Всички тези обстоятелства принудиха тези три сили да се обединят, за да защитят съществуването си в сега бушуващата световна война.


[1] Тези събития са разгледани подробно в моята излязла на български книга „Русия и завоевателните стремежи на сърбите“, София, 1915, стр. 68-110.

[2] Живеещият в Берлин сърбин Гопюевич фалшифицира в книгата си „Russland und Serbien“ (Verl. Hugo Schmidt, Mьnchen 1916) горните факти по следния начин: „

Тайният договор между четиримата балкански царе предвижда България да помага на Сърбия при завземането на Македония със 120 000 войници, но тя в действителност прати само 20 000 души, а след това поиска от сърбите 80 000, за да превземат заедно с българите Адрианопол. Тъй като сега сърбите направиха действително това, те се отказаха изцяло (?) да предоставят Македония на България, казвайки, че това е компенсация за недоставените 100 000 български помощни войски и участието на 80 000 сръбски помощни войски. Понеже България не се съгласила с това виждане, се дошло до стълкновение със Сърбия и с Гърция. С подобни фалшификации сръбските писатели насъскваха народа си и правеха от него храна за оръжията. При Адрианопол беше само една сръбска дивизия, както беше предвидено в договорите, където се казва, че при привършване на операциите на македонския плацдарм освободените войски ще могат да използват другаде, където е необходимо. Българският интендант ми каза, че е доставял дневно 26 000 хляба за сърбите при Адрианопол.
 

Извадка от:

История на българите, Ганчо Ценов. Превод от немски: Николай Иванов Колев, ISBN 978-619-90656-6-2, Издателство ГУТА-Н, 2017, 22.11.2017, София, 140 стр. Първо издание: Dr. Gantscho Tsenoff, Geschichte der Bulgaren, Bahnhof- und Feldbuchhandel Gesellschaft m. b. H. Berlin S. 14., Berlin 1917. Цена 12 лв. 0.197 kg.

https://www.book.store.bg/p215181/istoria-na-bylgarite-gancho-cenov.html

https://ciela.com/istoriya-na-balgarite-gancho-tsenov.html

http://knigabg.com/index.php?page=book&id=47142#%D0%A0%D1%91%D0%A1%D0%83%D0%A1%E2%80%9A%D0%A0%D1%95%D0%A1%D0%82%D0%A0%D1%91%D0%A1%D0%8F-%D0%A0%D0%85%D0%A0%C2%B0-%D0%A0%C2%B1%D0%A1%D0%89%D0%A0%C2%BB%D0%A0%D1%96%D0%A0%C2%B0%D0%A1%D0%82%D0%A0%D1%91%D0%A1%E2%80%9A%D0%A0%C2%B5

image

 

Други книги на този издател:

https://www.book.store.bg/c/p-l/m-3547/guta-n.html

https://ciela.com/publisher/guta-n.html

https://m.helikon.bg/publisher/167796-%D0%93%D1%83%D1%82%D0%B0---%D0%9D.html

http://knigabg.com/index.php?page=publisher&id=2606

https://www.ozone.bg/books_publisher-guta-n/

 

http://www.bookpoint.bg/search.html?search_q=%D0%93%D0%A3%D0%A2%D0%90-%D0%9D


image






Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: historybg2018
Категория: История
Прочетен: 959799
Постинги: 333
Коментари: 506
Гласове: 2528
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031