Прави впечатление и това, че Джилки въобще не влиза в Киев* (Самбатис*) – представян от хрониста за главен град-крепост на целия район от Карпатите до Волга, а и самият Уруски княз Джир (Дир) изобщо не го допуска до него. Даже да приемем, че Джилки признава дадената от Хазарския хакан княжеска титла на Джир (Дир), то последният продължава да е с по-нисък статут от този на наследствения принц и областен кан Джилки. Същевременно Джилки се настанява в много по-близката до Хазария и по-малка крепост Батавил* (Путивл), подчертавайки с този си акт, че е детронирал брат си Лъчин* и че е заел неговия княжески трон, освобождавяйки феода му от хазарската зависимост. При това Джир (Дир) и Джилки, както поотделно така и заедно, не са в състояние да се противопоставят на Хазария, а това показва, че действията им са продиктувани от факта, че те разчитат на друга сила. И тази сила не е Византия, както показват по-добре известните сведения за нея, включително за периода на VІІІ, ІХ и Х век.

Историческият разказ на Гази Барадж (1229-1246) продължава така за времето, когато от към края на 863 г до 865 г.. в България се разгоряла съпротивата на 52-мата (от всичко 100) боили срещу приемането на християнството за официална държавна религия от Борис І* (852-914):

“Илияс не смогнал веднага да отвърне на Балтавара (Джилки), но на следващата [864] година тръгнал срещу Батавил (Путивл; тук Хорисдан*: “престолнината”) със 75-хилядна войска, съставена основно от кумъни (тюрки) и печенеги* (тюркизирани масагети*). Получавайки известие за това, Джир (Дир) пуснал в Киев (Самбатис*) завърналия се от Новгород (Хълмград*) с войска Ас-Халиб (Асколд), понеже не вярвал в крайната победа на Балтавара [Джилки]. Пристигналият с баща си Турма се отправил с голяма част от скандинавците (новгородците) и балинците към Батавил (Путивл) за съединяване с [войската на] Илияс. Той се приближил към града първи и бил поголовно разбит от българите и анчийците на Джилки. Самият Турма, попадайки в обкръжение, самонадеяно се хвърлил да си пробива път навън, надявайки се на крепкостта на своите доспехи, но бил прекатурен [от седлото] с копиен удар на анчийския старейшина (вожд, бал*) Нанкай и загинал под копитата на конете. Своевременно хазарите си пробили [път] към Батавил (вероятно идвайки от Воронеж и през Курск) и разбили прибързано преградилия пътят им Джилки. За щастие хазарите и печанегите се скарали едни с други заради плячката и не започнали да преследват отстъпващите към Караджар (Чернигов) българи…

В Караджар Джилки срещнал търговеца Туймаз от [град] Болгар*, и той му съобщил ...

В Караджар Джилки срещнал търговеца Туймаз от [град] Болгар*, и той му съобщил, че династията на [Болгарския кан] Борис (823-864, Борис /4/*) се прекъснала (или може би, че е прекъсната връзката с династията на Борис І*) и че е необходимо да се възпрепятства намерението на част от гражданите, решили да поканят да князува [Българския принц] Чинвъз* (832-865<; син на Хазарския хакан Урус и правнук на Българския кан Сарачин* /759-787/; тук съобщението за Борис /4/* може да се приеме двойствено – и във връзка с Цар Борис І*). Джилки, изпълнен с най-благородни намерения, веднага повелил на своя старши син Алмъш* (865/895-925) да възглави Караджарска област (“Кара-Българският бейлик”) и с 10 хиляди бойци спешно тръгнал към Буляр* (земите на изток от долна Волга и Кама*).
Жителите на Болгар, обаче, не го пуснали в града, но печенегите, разядосани на хазарите, му дали във владение зависимата от тях област Есегел* (Эсегел: “феод в Закамието, ликвидиран като отделен областно-княжески трон в 922 г.”, ДТ*). От своята Есегелска столица Сулча балтаварът [Джилки] повел преговори с Болгарците и в 865 година (когато още на 22 март 865 г. Цар Борис І* слага край на бунта на 52-мата боили) отново пристигнал при [град] Болгар.

Като се помолил в мечета Мардуан (Мардукан*), Джилки пообещал да създаде в [областта] Буляр* ислямска (по-вероятно “праведна, справедлива, богоугодна”) държава със столица [град] Болгар и този път вратата на града се разтворила пред него [тъй нареченият тук “мечет Мардуан” не е ислямски “мечет”, а е "светилище”, е: “светилище” или е: “езически храм, капище; жертвеник, олтар”, и е на Мардукан*, издигнато е при основаването на града от етническите кара-българи* (западни-българи), предвождани от Българския кан Бесерман* (759-787), като използваните ислямски термини следва да се свържат с про-ислямската редакция, каквато още Абдаллах направил на текста на баща си Микаил Бащу (ДТ*) във времето след смъртта му през 900 г. и когато от 902-908 г. Алмъш* (895-925) започнал активни преговори за приемане на исляма от Арабския халифат; тоест, явно не става дума нито за “ислямска държава”, нито за обещание да се направи такава, а за дадена пред аристокрацията и гражданството на Болгар клетва да се създаде Българска държава, основана на традиционната древно-българска религия, което е в разрез с приетото от Борис І* през 863 г. решение за въвеждане на християнството като държавна религия на цялата територия на страната, но пък е в съзвучие със съпротивата срещу това и с броженията на 52-мата боили през 863-865 г.].

Влизайки в града [Болгар], Джилки обявил своите владения за Българска ислямска (по-скоро “божия” или “Боговдъхновена” - “Боголепна” = “Богокрасива“ държава, а себе си – за неин кан.

Анчийският бала (глава*, старейшина) Нанкай, Есегелският княз от сабанския* род Джулут (Жулу-т, Жулу-та, мн. Жулу-ти, срв. ст.-бълг. “жило” и: “стискам”, “жетвар”) – Тарнак (срв. ст.-бълг. Трънъ, фонет. трн, търн: “трън”), Есегелският княз от сабанския род Барын (срв. ст.-бълг.: “борба”, Бран, “война, битка, бран”, но и “бял; източен, от изток”) – Алабуга, и Бурджанският (Българският) княз от рода Оморт* – Бел*, го издигнали на царския трон (всъщност този трон получил царски статут много по-късно, през 922 г. или след това). От тогава всички [Волжко-] български канове преди издигането им на трона [на Болгар] извършвали молитва (давали клетва) в този храм (на Мардукан*) …” (ДТ*, с. 37, 38);

Мардукан* е др.-българско божество, което, както и традицията да бъде почитано в град Болгар, не може да се свърже с исляма, а това също показва, че Джилки не е бил издигнат за владетел по ислямските закони, а по др.-българските, и неговото короноване е акт на противопоставяне срещу християнските норми, наложени от Борис І* през 863-865 година над цялата територия на България. Т.е. след провала на съпротивата на 52-та боили срещу налагането на християнството за държавна религия на 22 март 865 г. и укрепването на царската власт на Борис І* в България, жителите на град Болгар и областта, в съюз с Джилки и неговата армия, обявили автономия и се отделили от Българската държава, оставайки верни на др.-българската религиозна традиция. За роднинската връзка между Борис І* и Джилки* срв. родословието:

Крум* или Караджар* (787-814)
синове
Омуртаг* (814-831) и Айдар* (814-855)

Омуртаг*, Кан на България (814-831);
син
Звиница* (срв. ст.-бълг.: “звъня, звуча; зова”), а
негови братя – синове на Омуртаг, са Маламир* –
Кан на България (831-836), и Енравота* или Воин*; син на Звиница
Пресиан*, Кан на България (836-852);
син
Борис І*, Кан на България (852-863) и цар (863-914);
син
Владимир І*, съвладетел (889-893);
брат, син на Борис І
Симеон І*, съвладетел (893-914) и цар (914-927);
…..

Айдар*, управител в Изт. България (814-855);
синове Джилки и Лъчин
Джилки*, управител в Изт. България (855-882), а от
865 г. владетел на град Болгар и областта (след Борис - владетел на Булгар в 840-864 г.);
+
Лъчин* (855-883), брат на Джилки;
син на Джилки
Бат Угър Мумин, владетел на Болгар (882-895);
брат, син на Джилки
Алмъш*, владетел на Болгар (895-925);
&#8595; …..

Не по-малко интересна за българите е родословието, започващо от Лъчин*, братът на Джилки*, от когото води началото си както както княжеската династия на Киев, така и по-късната княжеска династия на Москва, произлизаща по мъжка линия от Киевската, а по женска – от половците*, т.е. от българите между Днепър и долна Волга:

Лъчин* (855-883), син на Айдар* и брат на Джилки*
син на Лъчин и на угърска княгиня
Угър-Лъчин (871-944), рус. Игор, Княз на Киев (921-944),
женен от 941 г. за българската княгиня Олга*,
родена в Плиска* и най-вероятно дъщеря на
Българския кан Владимир І* (889-893), който
е съвладетел на баща си Борис І* (852-914);
син на Олга* и на Угър-Лъчин
Борис или Святослав І* (942-972), Княз на Киев (964-972);
син на Борис /5/* и на Малуша*, дъщеря ня Мал*, който
е син на Алмъш* - владетел на Болгар (895-
925) и баща на Арбат* (882-907), вожда на
маджарите в Панония от към 894-902 г.;
Владимир І Святой* (970-1014), Княз на Киев от 978 г., който през 988 г. се жени за царица Анна*,
дъщерята на Цар Петър І* (927-970);
син
Ярослав І Мъдри (1014-1054), Кназ на Киев;
…..
правнук на Ярослав І
Юрий І Долгорукий (1090-1157), Княз на Киев (1149-1150, 1150, 1155-1157), основател на Владимиро-
Московското княжество, женен за княгиня
Асеневичева*, дъщеря на Аспа Асеневич*;
…..
пряк наследник на Юрий І Долгоруки и на Асеневичева
Иван ІІІ Василевич (1440-1505), Московски велик княз (1462-1505), женен за Зоя-София Асенина*;
син на Иван ІІІ и на Зоя-София Асенина
Василий ІІІ Иванович, Московски велик княз (1505-1533);
…..
преки наследници на Иван ІІІ и на Зоя-София Асенина
Романови, династия на Русия (1613-1918); …..

От родословната таблица се вижда, че Звиница* и другите синове на Омуртаг* са първи братовчеди с Джилки* (855-882) и брат му Лъчин* (855-883), а братята Бат Угър Мумин (882-895) и Алмъш* (895-925) са втори братовчеди с Българския върховен владетел Пресиан* (836-852), който е баща на Борис І* (852-914). Същевременно майката на Айдар (814-855) и съпруга на Крум* (Караджар*) “е леля на българския принц Омуртаг” (ДТ*, с. 29), а “майките на хаканите Айдар (814-855) и Урус (824-840) били родни сестри, [княгини] от Уруския род Услан” (ДТ*, с. 40). Урусите са саклани*, т.е. др.-иранско племе, дошло от района на Древните българи*, а самият Урус е Хакан на Хазария откъм 822-824 г. Той е син на Асен-кул*, който е женен за дъщеря на Сарачин* (759-787) – Na. Сарачинина, която е сестра на Крум* (787-814) – бащата на Омуртаг* и на Айдар*. При традиционното двуженство, което се практикувало от ортодоксалните българи до приемане на християнските догми, е доста по-трудно да се установят точните родствени връзки, но може с голяма доза сигурност да се предположи, че Na. Сарачинина е полу-сестра на Крум*, с която имали различни майки. Тоест, Омуртаг и Айдар са полу-братя и синове от един баща, а пък Айдар и Хазарския хакан Урус са първи братовчеди по майка, деца на две сестри. Обаче и тримата – Омуртаг (814-831), Айдар (814-855) и Урус (822/24-840), са внуци на Сарачин* (759-787). Това, че Урус и сина му Чинвъз* (832 - сл. 865) произхождат от вторична по силата си женска линия на рода, дава обяснение на факта защо те не предприемат каквито и да е активни действия на запад и северозапад от Хазария до смъртта на Омуртаг* (814-831), а си позволили това едва от 832 г. насетне (ДТ*, с. 33);

Хрониката на Гази Барадж* (1229-1246) продължава с проследяването на активните действия, предприети от новия кан на град Болгар, българският прин Джилки:
“Докато враговете на България (Болгар) не се били опомнили, Джилки започнал да разширява пределите на своето господарство. Първо той тръгнал към устието на Тамтазай (дн. Зай) и се сдобил с подчинението на [областта] Бершуд (в Прикамието), която се управлявала от маджарския или по [волжко] български “чирмишки*” княз Куш, от рода Аскал. Куш, желаейки да покаже на кана, че той е спечелил в негово лице верен княз, със своето опълчение – урма, извършил поход на запад и север.
На запад той стигнал до река, която обявил за граница на България (Болгар) под името Куш-Урма (“опълчението на Куш”; град Куш-Урма е днешния град Кострома при устието на река Кострома, ляв приток на Волга). А на север княз Куш подчинил на България (Болгар) племената на фините, себерите (угрите*) и ненците, живеещи между реките Нукрат-су (Вятка) и Чулман (Горна Кама) и Карско море.
Северните фински владения започнали да наричат провинция Бийсу, а себерските (угърските) – провинция Ур и провинция Байгул.

А Бел [от рода Оморт*] с 400 български кавесци* (елитни войници на кана) преминал по десния бряг на Горна Волга (Кара-Идел*: “Западна Волга”) до Тукран-тау в устието на Ока* (Саин-Идел: “долното течение на Ока”) и, убеждавайки се в принадлежността на тези земи на Куш, завил на юг… На брега на река Мурдас (Мордва), наричаща се така в памет на отдавнашния поход през нея на Мурдасите след тяхното бягство от Буляр*, той си устроил стан. Внезапно от леса се появил военен отряд и неговият предводител му казал: “Аз съм финския княз Кудей, стопанинът на тези места, а ти кой си и защо си дошъл при мен ?”. Бел се представил и предложил на госта си угощение. Оня, заедно със своите хора, похапнал, попийнал напитка (“арча”, срв. Суджув*) и попитал: “Ти, навярно, си пристигнал за данък? Такъв аз вече плащам на буртасите”. “Не” – казал Бел – “Аз просто определям границите на България (Болгар) и ако ти не си наш данъкоплатец, то ще отида другаде”. Тогава поразеният фин възкликнал: “Разни племена са били наши съседи, но всички те са искали от нас само данък. А българският княз не само не ме ограби, но ме нагости и развесели с питие (арча). Затова отсега аз ще се подчинявам на кана на България (Болгар), а нашето племе, в памет на царското угощение, ще се нарича “арча” (срв. град Арск, в.-бълг. Арча и Нова Арча, а също центъра на Арската област град Арча-Кала (Кула), Ечке-Казна: “Вътрешен Казан” или Иске-Арча: “Стара Арча”, наричан от руснаците Арский Городок или Арский Острог, ДТ*)…

Канът (Джилки*) оставил всички [подчинени племенни] князе на своите места и ги обявил за таркани. На всеки таркан* бил определен отделен данък от кожи, мед, восък, зърно и домашни животни. Местата на съборите (в.-бълг. Джиен, от ? Чин*), на които Канът се срещал с князете и техните родове, съдел, правел назначения и събирал данъка, станали [градовете] Болгар*, Нур-Сувар (Нов Сувар, също Барынджар: “Барин-цар”, и Шан-Суар, Барынту), Сулча, Буляр*, Аламир Султан (в.-бълг. Алабуга, дн. Елбуга), Кашан и Джукетау (от 1219 г.
Джукетун, в.-бълг. Тухча, др.-рус. Тухчин и Жукотин, дн. Чистопол*). А от тях [тогава] само Болгар и Нур-Сувар били истински градове… На съборите се събирали множество търговци, защото търговията по време на провеждането им не се облагала с данъци.

Канът предложил на Бершудските маджари и на башкортите (башкири, угри*) по [реките] Сак и Сок да плащат двойно по-малко данък, отколкото на другите, но заради това да излизат с целия си народ на война и да дават 4 хиляди конници за годишна служба в постоянната армия на царството.
Бершудците и Сак-Сокските башкорти, никога не обработвали земя и живеещи от грабежи, лов и риболов, охотно се съгласили да носат опълченската съдба, и заради това в България (Болгар) започнали да наричат всички опълченци и войници Чирмиши* (т.е. “висши, свободни” = превилигеровани, освободени от данък). И реката …, зад която започвали владенията на Сак-Сокските башкорти получила името Чермеш-Ан или Черемшан*, тоест “Граница на Чирмишите”. А сами тези башкорти (башкири) наричали себе си “хун-турчы” (хуно-турци), затова река Сак, в края на краищата, започнали да назовават “Хонтурча”…

Точно същото Канът предложил на 5 сабански (масагети*, др.-ирански Саки*, Саклани*) р&#243;да: Барин (вж. Добрина*), Тук-Суба, Ак-Суба (Изток-Суба), Джулут и Бахта (Ба`та), но при това им назначил данък наполовината от маджарския и дал във владение на Тук-Суба и Бахта част от [областта] Бершуд, между Джукетау (Чистопол*) и [река] Кичи Черемшан (Малък Черемшан). Сабаните принудително се съгласили да влязат в тази категория, наречена от тях с общото име “сабани”, но не скривали, че това им е в тежест. Нали те, с изключение на Тук-Субите, се занимавали повече със земеделие, отколкото със скотовъдство, и откъсването на хора за [военна] служба и за опълчението ги разорявало…

А [сабанското племе] Тук-Суба се преселили във Вътрешна България* или Мардуан (Мардукан*), както започнали понякога да наричат земите между [реките] Акидел* и Сок, от бреговете на река Тук, на която в своето време [племето Тук-Суба] дало името си. Причина за преселването им било нашествието на башкортите (башкири, угри, маджари), които, впрочем, не докоснали сабаните (масагети, саклани) и единствено обложили с данък Есегел (Эсегел, автономно княжество в Закамието, ликвидирано в 922 г., когато Волжка България* приема ислямя).
Този данък се съгласил да плаща за своите земи и Джилки (т.е. Канът на Болгар Джилки се съгласил да стане васал на башкирите-угри, но не потърсил закрилата на Борис І*) …

А почти всички кара-българи (западно-българи) на Джилки говорели на сабанско* (масагетско др.-иранско) наречие, понеже се отнасяли към потомците на кара-българите (западно-българите) на Бесерман* (746-787), наричащи себе си Барини (вж. Добрина*). А тези българи-барини съставлявали и мнозинството на кара-българските мюсюлмани.

В самата [област] Кара-Булгар (между Днепър и Волга, където в Путивл оставил да управлява сина си Алмъш*) – след заминаването на Джилки – те останали немного [на брой], а болшинството [от тях] съставлявали кара-българите езичници, наричащи се Каубуйци или Каубийци (срв. Кубан*, Кубанци).

Кара-българите били избавени от Кана от всички налози, но се задължавали да съставляват неговата лична войска (ярналар – т.е. арналари, от Ар*, Хар*: “крепост, цитадела”). Те или носели охраната на [град] Болгар, или пътували заедно с кана по страната …” (ДТ*, с. 39-40);

От казаното става ясно, че след възкачването си в Болгар през 865 г. кан Джилки* (865-882) смятал за свои врагове както Хазария на Илияс (842-870) и Исхак (858-895), така и християнска България на Борис І* (852-914). Същевременно се очертават приблизително и териториите на новосъздаденото езическо господарство със столица град Болгар, обхващащо на запад долното течение на Ока*, на север стигащо до Карско море, а на изток – до границите на Хазария. Разположено предимно в земите на изток от Волга и базиращо се, в противовес на християнска България, върху традиционната др.-българска и др.-иранска религиозно-философска и управленска доктрина, то естествено се самовъзприело като пряк наследник на някогашната Източно-Българска държава, наричана Буляр* и Идел*.

Прави впечатление, че т.н. област Кара-Булгар (да се разграничава от държавата Кара-Булгар*: “Западна България“ = “Дунавска България”, която включвала и областта Кара-Булгар) оставала извън пределите на княжеството на град Болгар и явно била под короната на царя-император Борис І* (852-914), а нейното откъсване от християнска България като полу-автономен субект, което трябва да се свърже с нарасналата активност на Хазария* (673-969), с вътрешното положение в Българската държава и с развитието на феодалната конюнгтура в Европа, следва да се постави чак към средата на Х век, както свидетелства за това и самият Византийски император Константин VІІ Багренородни (913/945-959, род. 905 г.).

За нови промени в източните земи на България и в Хазария се споменава едва в началото на 70-те години на ІХ век. При това в руската хроника “Повест врем. лет” за периода от 867 г. до 882 г. не се съобщава нищо, освен три кратки бележки: 1., “В година 868. Започнал да царства [Византийският император] Василий (867-886)”, който всъщност се възкачва на 24 септември 867 г. (вж. Самбата*), но този индикт, започващ от 1 септември и завършващ на 31 август, формално се отнася към следващата 868 година; 2., “В година 869. Кръстена била всичката земя Българска”, което се отнася до Вселенския събор от 869-870 г. и по-точно за 4 март 870 г.; 3., “В година 879. Умрял Рюрик (в.-бълг. Ерек) и предал княжението свое на Олег* - потомък (рус. Родич) свой, отдавайки му на ръка сина си Игор (Угър-Лъчин*), нали бил оня още много малък.” (ПВ*).

Ето обаче какво пише в българската хроника:
“В 870 година станала голяма война между кър-печенегите и кипчаците. Възползвайки се от това, че значителна част от печенегите се отправили на тази война, буртасите нападнали техните станища по река Чиркес (Буртасите са част от масагетското*, т.е. сакланското* племе Уруси, явно близки с др.-иранските саки* Сабани*, чийто тюркизиран клон са Печенегите*; Буртасите станали част от Волжките българи*; населявали окръга Буртас в областта Мардан-Белак). Но когато мъжете буртаси отишли зад Идел* (долна Волга от устието до р. Кама), Кудей със своите фини нападнал техните поселища и отвел в своята област почти всички техни жени.
Буртасите се върнали от своя набег много озлобени, защото печенежките жени бързо се въоръжили и ги отблъснали от своите станове. Намирайки домове си пусти, буртасите се устремили след похитителите, но на река Мухша (угърски земи между реките Сейм и Сура*, или Мокша и Миша, днес Исса – десен приток на Мокша; Мокша е десен приток на Ока* в Пензенска и Мордовска области) пътят им преградил отряда на Бел [Оморт*] от 200 нур-суварци (т.е. от град Нур-Сувар). Нашите българи успели да направят катау* (преграда от дървета) и князът им предупредил враговете за това, че те посягат на територия на данъкоплатци на Болгар, но въпреки това те като тълпа се устремили срещу укреплението и били лесно отбити. Бидейки хора вироглави, буртасите предприели още няколко безуспешни пристъпа, докато накрая Бел не им предложил вместо сражение двубой между князете с избрано от тях оръжие. Бел лично излязъл за схватката и от ход поразил със стрела устремилия се насреща му с копие Буртаски княз Сар (Цар*, авест. sara-, sarah-: “глава, връх; цар”). Неговият син Худ-Дад със съжаление отвел войската си, обещавайки да отмъсти.

В отговор Бел изкупил от печенегите кипчакските пленнички и ги подарил на Худ-Дад. Много буртасци взели робините за [свои] съпруги и децата им започнали да говорят на тяхното тюркско наречие. Точно същото станало и с маджарите* (угри*, себери*, турци*, башкири) от Чирмишкия окръг, на които Бел също подарил пленнички-кипчанки (вж. Волжко-българският диалект*).

Поражението на буртасите ненадейно изиграло гибелна роля в съдбата на [Хазарския] бек Илияс, сина на Бураш. Недоволен от поведението на Худ-Дад той тръгнал (явно през втората полвина на 870 г.) към него, за да го накаже, но оня сам му устроил засада и го убил с удар на копието си. Хакан Исхак бил неизразимо радостен от това, понеже бека държал в ръцете си цялата власт и се гаврел с него. Буртасите от родовете, подчиняващи се на Худ-Дад, били избавени от всякакви задължения и получили почетното право да дават 1000 воина в дружината на хакана…

Когато вестта за гибелта на всемогъщия Илияс стигнала до Киев* (Самбатис*, Бащу*), то тайният слуга на Хакана [Исхак] – Ас-Халиб (Асколд), начаса убил Джир-Ас (Дир), заедно със старшия му син, лъжливо обявявайки ги за привърженици на бека [Илияс] и тайни мюсюлмани (според руската хроника Асколд и Дир са убити заедно от Олег* през 882 г., но са погребани на различни места, ПВ*). След това мечета “Ел-Бейда” на хълма Джок и ханака (пещерата-обител и манастир) на Микаил (т.е. Микаил Бащу) били подложени на погром, а муллата (Микаил Бащу) попаднал в тъмницата и очаквал там неминуемата разправа от ръцете на развилнелия се Ас-Халиб (Асколд).

Този убиец (Ас-Халиб, Асколд), който приел (от желание да се хареса на балинците = белоруси и прото-северноруси) името Мъшдаула, имал 3-ма сина (Турма – †864, Булат и Хот)… Получавайки от Хакана – в отговор на изявлението за покорност към него – титлата на Уруски княз, и обещавайки да предаде под негово управление всички завоювани от съседите области, Ас-Халиб замислил да завладее за своите деца [областите на] Болгар и на Кара-Булгар (областта на Батавил*, дн. Путивл, където през 864 г. Джилки* оставил да управлява сина си Алмъш*, която е северно от областта на Балтавар* - дн. Полтава, и обхваща на север и района на град Караджар*, дн. Чернигов*)…

В същата 870 година той изпратил своят син Булат, управляващ в Новгород, на набег срещу [земите на] Болгар и на оня му се отдало да завземе Ростов (в.-бълг. Джир, дн. Ростов* на езерото Неро в Ярославска обл. на Русия). Обаче наместникът на Булат [в Ростов] – скандинавският княз Ерек (др.-рус. Рюрик, ПВ*), веднага след оттеглянето на Новгородския наместник (Булат) проводил пратеници при Джилки (в град Болгар) и му предложил да остави за себе си Ростов (Джир), в замяна на своята [военна] служба за кана и на данък през невоенните години. Джилки много се зарадвал на пратениците и охотно приел предложенията на [скандинавския] княз [Eрек (Рюрик)]…

По решение на Кан Джилки, [Скандинавският княз] Ерек (рус. Рюрик) и чирмишите* на Алабуга били длъжни едновременно да подходят към Киев и да завземат града. Но Ростовският княз (т.е. Ерек, “Джирският бий” = Ростовският княз; в.-бълг. Джир е Ростов в Ярославска обл.) заседнал на пътя към Киев през Новгород у една неголяма балинска крепост (балик*: “неголяма крепост, форт; градче; укрепено предградие; квартал”) и, макар че в края на краищата я превзел и изгорил, изгубил време и се завърнал в Ростов (Джир, на езерото Неро, Ярославска обл.). Алабуга пък през балика Сувар, основан на мястото на схватката на Бел-Оморт* с буртасите, стигнал до [град] Караджар (Чернигов). По пътят, виждайки свои, към него се присъединили Мухшийските маджари (угри*, торки, турци*, себери* от поречието на Мухша или Мукша, дн. Мокша).

В Караджар (Чернигов) князът (Алабуга) се срещнал с Алмъш* и със сина на Джир-Ас (Дир) – Джун или Джуннэ, който [бил] избягал от Киев (явно заедно с отряд от опълченци-анчийци, чиито старейшини са приели християнството в 863 г. след като това направил и Джир-Ас). Узнавайки от Джун за погрома над мюсюлманите (едва ли по това време може да се говори за масово ислямизиране в Киев и по-скоро става въпрос за анти-хазарска позиция), Алабуга загорял от ненавист към враговете на вярата и искал начаса да тръгне към града (Киев, Самбатис). Но Балтаварът [Алмъш] предложил на княза първоначално да отвоюва от хазарите Батавил* (Путивл), и оня намерил това предложение за разумно… Когато българите се появили при Хорисдан* (Батавил*, дн. Путивл), то и тук маджарите (угри, турци, торки, себери) при вида на своите преминали на страната на Алабуга.

Виждайки това Лъчин* (855-883, по-малък брат на Джилки и чичо на Алмъш*) побързал да се скрие и столицата [Батавил] останала за нашите [волжки българи]. Лекотата на победата се обяснява също и с това, че Лъчин бил в конфликт с Хазарския хакан [Исхак] и не получил от него помощ. Той бил женен за сестрата на Исхак, но дълго нямал деца от нея.

Накрая, в 870 година (от 1 март 870 до 28 февр. 871 г.) неговото търпение свършило и той се оженил за маджарка (угърка) и я направил своя любима жена (т.е. я направил “първа съпруга” по статут в семейството, вероятно още веднага след като забременяла със сина му Угър-Лъчин*, известен в руската история като Игор, Киевски княз, убит в 944 г.). Хазарката се оплакала за това на брат си [Исхак] и Хазарският хакан се разсърдил на Лъчин …

След превземането на Батавил (Путивл) Алабуга, без бавене, стигнал до Киев и обсадил града, но да го щурмува без Ерек (Рюрик) не се решил (Алабуга идвал от изток към Киев, а той е на западния бряг на Днепър, което предполага и форсиране на реката от цялата войска на Алабуга, но това едва ли се е случило – по-скоро бил окупиран срещуположния източен бряг и блокирано корабоплаването и излизането от града чрез щурмови отряди) … Когато Ас-Халиб (Асколд) предложил на княза (Алабуга) откуп и Микаил (т.е. Микаил Бащу, който по това време е затворник в Киев), в замяна на оттеглянето на [волжките] българи, оня, разбирайки че Скандинавеца [Ерек] така и няма да се появи, бил принуден да се съгласи с тези условия. Джилки, въпреки всичко, считал този поход за успешен, понеже отвоювал за сина си [областта] Кара-Булгар (в случая тя се свежда до триъгълника Чернигов – Путивл – Днепърския източен бряг срещу Киев) и посрамил своя брат-противник [Лъчин]. Канът [Джилки] посрещнал много топло мулла Микаил [Бащу] и отново го назначил за свой тебир…

Вбесен от поражението, хромият по рождение [Хазарски хакан] Исхак заповядал на своите воини да грабят по пътя си от [областта] Кара-Булгар към България (Болгар). А бойните знамена на хазарите били железни, затова нашите [волжки българи] презрително нарекли разбойническия хакан “Аксак Тимер”, а после наричали така и всички особено ненавистни управници (срв. тур. demir: “желязо” /БТР*/, в.-бълг. тимер: “желязо, железен”, в.-бълг. ак: “изток; бял”) …

В 880 г. Исхак изпратил свои сватове при Алмъш* (? В Путивл), желаейки да се ожени за дъщерята на балтавара от маджарката. Балтаварът [Алмъш], когото сам мулла Микаил Бащу извел на пътя на истинската вяра (исляма) и нарекъл Джафар, с достойнство отговорил: “Не подобава на мюсюлманка да се жени за яхуд (йудей)” (името Джафар, ако е дадено на Алмъш от Микаил Бащу, е можело да се даде единствено по времето на Халиф Джафар ал-Мутауаккил /847-861/, но Ибн-Фадлан твърди, че канът го е получил през 922 г., когато Волжка България* официално приема исляма от личните пратеници на Халиф Джафар ал-Муктадир /908-932/). Тогава Хаканът предложил на чичото на Алмъш – Лъчин, своята помощ в делото да си възвърне трона на балтаварите [в Батавил (Путивл)], а в замяна да го ожени за дъщерята на Алмъш.

Неимоверно честолюбивият Лъчин* не смогнал да се пребори със съблазънта на властта и с помощта на хазарите овладял Хорисдан* (Батавил*, дн. Путивл) и бил издигнат на трона от каубийските и маджарските князе. Алмъш* отново избягал със своите барини в Караджар* (Чернигов) и се обърнал за помощ към баща си [Джилки].

Джилки призовал [от Ростов скандинавеца] Ерек (Рюрик) за нов съвместен поход срещу Киев, който станал цитадела на хазарите в [областта] Кара-Булгар (т.е. тук в областта Кара-Булгар се включват районите на Чернигов*, Путивл* и Киев*, а вероятно и на Любеч* - най-южния район на днешна Белорусия, но не и по-южните от Киев земи, където главен град е Балтавар* - дн. Полтава, наред с Харков*, Канев* и др.). Ерек (Рюрик) казал, че за това на него му трябва първо да завземе Новгород и в 881 г. завладял тази балинска област (където поставил да управлява сина си Салах-би или рус. Олег*). При това у него попаднал в плен Булат – сина на Ас-Халиб (Асколд). Сега вече препятствия за похода [срещу Киев] нямало.

През 882 г. от Новгород срещу Киев тръгнал синът на Ерек – Салах-би (др.-рус. Олег*, ПВ*), а от Болгар – Алабуга с отряди сабани* (др.-ирано-езични саки*, саклани*) и печенеги* (тюркизирани сабани* - саки*, саклани*; сабаните* и печанегите* са два клона от някогашните масагети*), стремящи се да отмъстят за нападението срещу тях на кара-булгарските маджари на Лъчин* (855-883). В навечерието на настъплението Кан Джилки* (855-882) починал и на Болгарския трон бил издигнат сина му Бат Угър Мумин* (882-895), който не отменил разпорежданията на баща си. Мулла Микаил [Бащу] тогава завършил своето сказание “Шан кызы дастанъ” и го посветил на новият кан [Бат Угър* (882-895)]…

Едва Алабуга се приближил към Батавил (Путивл), когато Алмъш пристигнал при него от Караджар* (Чернигов*) с барините си и с анчийското опълчение на Джун (вторият син на Джир – рус. Дир; поне част от опълченците-анчийци* пристигнали с Джун от Киев). Старшият син на Алмъш* - Арбат*, служещ при Балтавара Лъчин* (чичо на Алмъш*, брат на баща му), се устремил със своите башкири (угри-маджари) срещу Алабуга (предвождащ угри-себери), но бил поголовно разбит и се укрил в Батавил (Путивл). Хазарите, които били в Батавил (Путивл), се приготвили за защите на крепостта, но разчетливият Арбат* предпочел да отвори едната от вратите на града (Харисдан* = Батавил*, Путивл) и да излезе от нея, признавайки се за виновен пред баща си [Алмъш]. В следващият момент анчийците* на Джун (Бата-Джун*) със срашна сеч връхлетяли през тази врата в града и го превзели. Алмъш* лично отишъл до балтаварската* (владетелската) шатра и изхвърлил от нея тресящият се от страх [свой] чичо [Лъчин] като пале. За щастие у него (Алмъш*) имало достатъчно благородство и великодушие за това, че да не накаже брата на баща си (Джилки* и Лъчин* са братя) и да го пусне [да отиде] в Хазария*. Лъчин, плачейки от унижение, заминал с двете свои жени (сестрата на Хазарския хакан Исхак и угърската княгиня) в [столицата на Хазария] Итил* и скоро умрял (? в 883 г.) там от позор, а неговият син от башкирката (угърката – угърската княгиня, за която се оженил през 870 г.) – [принц] Угър (Угър-Лъчин*, др.-рус. Игор, роден 970-971 г.) – Алмъш оставил при себе си…

При [управлението на] Лъчин [в Батавил* (Путивл)] Уруското княжество (на север от Киев, с център Любеч*) се подчинявало на него, затова Алмъш тръгнал към Киев* (Самбатис*) с намерение да принуди Ас-Халиб (Асколд, който след като убил Джир – рус. Дир, управлявал от името на Хазария еднолично Уруското княжество и Киевския феод) да му се подчини. При града (Киев*, Самбатис*) Алмъш се съединил с дошлият [там] малко по-рано Салах-би (Олег*) и първоначално се договорил с него, че той (Олег) ще князува в града, в качеството на данъкоплатец на Балтавара (Алмъш* – той не е подчинен или съюзник на брат си Бат Угър*, нито на Хазария* или на Византия, а за да се противопоставя толкова категорично на Хазария следва да разчита на единствената сила в района – България на Цар Борис І*). Но после Джун ги посъветвал, че Салах-би (Олег*) трябва да седне в Киев в качеството на съуправител (т.е. войвода*) на сина на Лъчин – [принц] Угър (Угър-Лъчин*), и като размислили князете (Алмъш* и Олег* или Салах-би) се съгласили с анчийския предводител.” (ДТ*, с. 40-44).

Никой не може да каже дали е от рода Дуло или от рода Комнин- няма древен извор с информация по въпроса,само съчиненията на романиста Нурутдинов от края на 20 век! ...

Затова съвсем неслучайно дори заклети тюрколози като Иван Добрев и сие не смеят да ги цитират и посочват- те не са исторически извор а съвременна книга,зад която не стои НИТО ЕДИН древен оригинал!!!