Прочетен: 1081 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 25.03.2012 22:03
В Sportal.bg прочетох ,че футболен клуб „Янтра- 1919” (Габрово) се „сбогува” с феновете си. Просто футбол ? Найстина ли ? Не, това е поредната страдална, тягосна, и все пак направена с лекота, крачка към пропастта, в която пропада Габрово. Бях застреляна с 8-и калибър!! Темата за габровския футбол винаги е била повод за забава и леко ироничен смях, но носех в себе си чувството за принадлежност към нещо, макар и малко, а именно дейността на отбора, опитите, било то и слабо изпълнени, да се покажем, да знаят и другите,че в Габрово не е на почит само деформирането на котешки израстъци, а има млади хора, които правят това, което обичат. Че между дискотеките, кафетата и мързелът се обединяват в името на обща кауза и общ интерес – футболът. Защото победата никога не идва сама и също така си отива с компания. Тя не се измерва с 3 точки или подивяла агитка от главозамаяни запалянковци. Победата е обединение срещу общ противник, споделена радост, себедоказване, гордост.
Знам, че звучи прекалено епично, но.. хората от малките градове биха ме разбрали, а това стига. Ние нямаме стотици велики спортисти и хора на изкуството, не вдигаме грандиозни концерти и последни научаваме новостите и единствените, които ни карат да се чувстваме равни с другите са шепа хора, вложили страстта и желанието си в обща кауза. А сега една такава кауза „загина”. Рухна под неустоите на икономиката... нелепа смърт. Нямаме пари за спорт, но за нови депутатски автомобили и премии- има??
И пак ще се подхлъзна в политически коментар за правителството, което ни е окачило примката около шиите и цинично поклаща столчето под краката ни.. стой и наблюдава как се гърчим безпомощно в ръцете му. Искам да избягам от тази политическа мизерия. Черните ризи, в които се оплетох вече зацапаха цялото ми същество,а не искам да е така.. ставам цинична прекалено рано. Имам нужда от хапче за успокоение, а ми дават само аналгин с изтекъл срок на годност...
Чудех се, какъв е вкусът на мизерията и днес го усетих.. гранясала сладоледена фунийка, лъхаща на мухъл. Няма шоколадови пръчици по края, но за сметка на това сладоледът е миналогодишен. Плаче ми се!!!!
„Отношението към нас не е добро.. подиграват се с нас.. Не ни плащат! ” – казва футболист от ФК „Янтра 1919” в интервю за обосновка напускането на дванадесет момчета от тима. За едни това е оправдание, за други – първопричина. И ето как се „сблъскват” идеалите с празния портфейл - точно на тази граница всичко се срива и се налага да избираш между мечти и хляб. Има нещо гнило, ама не в Дания!? Защото дилема от това естество обрича мечтите и амбициите на Апокалипсис.
„Това за мен са предатели. Те продадоха футбола!” коментира пък собственика на отбора Николай Мънчев. Съживих се след разстрела и пак ме гръмнаха!!! Не, не защото г-н Мънчев е нагъл в коментара си, а защото в него прозира истина. „Истината е една!” ? Истината е една, през едни очи. Тук истината е,че .... няма вина в нито една от страните на спора. Защото трябва управниците да се сетят,че позициите, които заемат в политическия живот на страната не са им дадени по наследство и са „сложени” на тях, за да „гледат” благото на народа. Никога няма да изпадаме в трагикомедии, като тази с габровския футбол, ако премиите на превзети държанки по високите стъпълца се превърнат в инвестиция за бъдещето. Защото това е спортът,футболът...това сме ние младите!
Идеалите ни са романтични и все още действията ни са продиктувани от собственото желание, но имаме нужда от стимулация- морална и парична. И няма нищо срамно в това. Срамът остава, като поредната „премия” за политическите „герои”, които „размахаха” острата коса и „умъртвиха” живото в Габрово.
Надявам се зелено-белият дух да се „надигне” някой ден, защото днес се разделихме не просто с отбор. Казахме последно „Сбогом!” на неразривна част от всички нас. Не беше много, но ние се гордеехме, защото поддържаше несподелена, тайна частичка на смесени позитивизми - носталгия по миналото, спасителен пояс за гордостта ни и маса, на която всички сме заедно и сме равни.
Сега зеленият стадион само ще напомня това, което беше и няма да се върне- един грамаден некролог на града, гроб на гордостта и светлината по пътя към бъдещето. Сега този път се превърна в кална пътека, по която все по-рядко някой дръзва да поеме. Когато миналото е дърво, отрупано с плодове , а бъдещето – празен стадион със счупени скамейки и олющена мазилка, е страшно дори да си помислиш как ще доиграеш мача .....
