Всеки от нас познава хора, които среща по-често, отколкото би искал. Хора, срещите с които му развалят настроението и му съсипват деня.Хора, които няма как да нахока, защото възпитанието не му позволява, нито да прати на май..та им. Поради същата причина. Хора, които сами няма да се сетят, че не са особено желани в обкръжението ви. Хора, които наричаме навлеци.

      Години наред един такъв навлек ме срещаше почти при всяко мое преминаване по търговската улица на града.Главната. И не само. Понякога го виждах навреме и успявах да се отклоня тактично в някоя уличка или магазин. Понякога той ме виждаше пръв и ме поздравяваше на всеослушание, с такава интонация, че не ми оставяше възможност за лавиране, правене на оглушка или че не съм го познал. Интересното е , че тоя човек ме разпознаваше и само по част от лицето ми, по тембър на гласа в автобуса или даже по походката в тъмното. Може би затова, че го познавах от детските му години.

   Когато порасна на години и ръст този човек не понечи да си намери работа, за да има с какво да покрива ежедневните си човешки нужди. Не помогнаха и кавгите с майка му, нито шамарите на братята му.Неработохолик! С настъпването на пълнолетието си се беше превърнал в професионален просяк. Нямаше случай, когато ме срещне, да не ми поиска левче, защото не бил обядвал, или за да си купи билет за автобуса, защото го болял крак и не може да се прибере пеш. Така процедираше и с много други хора, някои от които, също като мен, не знаеха как да му откажат тактично и го подпомагаха с дежурното „левче“. Той обикаляше по улиците с чаша кафе и цигара в уста и с рентгенов поглед преценяваше кой ще даде за „чиста съвест“, за да не го преследват в гръб сините му очи.

      Имах го за неизбежното ужилване. С малко, но редовно. Гледах го с добродушна насмешка и си го бях записал като „такса“ за преминаване по „Главната“. Нежелан абонамент, от който не се чувствах по-възвишен или по-добър. Давах и на други, но те бяха хора в явна нужда, а не хитреци като „Навлека“.

    Една вечер, ровейки в портфейла си за левче, за да направим сметката в кварталното  магазинче по-лесна за ресто, установих, че нямам такава монета. Не само това-сетих се къде я бях дал. На Главната, на Навлека.

    Рестото в магазина отново беше във вид на много монети, които се раздрънкаха в порфейла и чантата ми.  Девет лева на монети. Погледнах ги и се замислих колко много могат да бъдат презряните и подценявани от нас монети.

   Левчето, с което подпомагах моя човек няколко пъти в седмицата, пресметнато в месеци и накрая за година, се оказа на стойност абонамента ми за кабелна телевизия.

    Меко е да да се каже, че се изненадах.

    Бях шокиран!

   Нещастното левче, което не зачитах за фактор при покупките, се беше умножило до сума, която нито един разумен човек не би пренебрегнал.Сто и петдесет лева са равностойността на една годишна винетка, технически преглед и данък на автомобил.Значи плащах за още един автомобил, без да имам такъв.А ние със съпругата ми не си позволявахме втора кола и заради такива плащания.

     С толкова пари можех да стигна с колата си до Виена, като си платя и горивото, и винетките и пътните такси.

    С толкова пари можех да купя подаръци на близките си, при това несимволични.

    Замислих се какво да правя занапред. Дали да продължа да субсидирам мързеливия, нежелаещ  да работи и един час Навлек, съзнавайки, че ми струва толкова пари годишно, или да махна с ръка и да се правя на отегчен добродушен балама с излишни пари в джоба.

     Как може да се пропъди един човек, без да се стигне до скандал или  неприятна сцена? Кой човек се старае не да ви види, а да не го видите, когато се срещнете на улицата?

   Сетихте ли се?

   Браво.

   И аз.

                               ДЛЪЖНИКЪТ

Човек, който има да връща пари, си отваря очите на четири и ушите на осем, за да не бъде изненадан от онзи, комуто дължи пари.

    Като казвам пари, няма предвид левче или пет.

    За всеки сумата е индивидуална. Може и да има хора, за които пет лева са достатъчни да загърбят познанство или дори приятелство, но аз не познавам такива. А и Навлекът не би се крил заради пет лева.

     Оцених го на двадесет. Вероятно това беше дневната му парса. Чисто. Надницата на един работещ човек. На една библиотекарка, актриса в театъра, шивачка в някой цех, млада учителка или служителка в някоя администрация. На охранител или работник по санирането. На продавачка в магазин.На работещ човек от провинциален град.

      Двадесет лева.

      И за мен не са пренебрежима сума.

      Реших да рискувам. Приготвих една банкнота от двадесет лева, поставих я сама в едно от отделенията на порфейла и поех по Главната. Имах определени планове, места за посещаване, да се видя с един човек. И тъкмо си мислех, че днес ще ми се размине, когато чух познатият глас:

-О, господин Владимиров,как сте? Радвам се да Ви видя.

-Благодаря, Митко, и аз се радвам да те видя. Ти как си?

-Ами добре съм, ама ако може да ми помогнете с едно левче, господине, че нещо съм го закъсал и няма с какво да си купя вечеря-изстреля без запъване Навлекът и ме погледна с големите си очи.

     И дойде мигът.

-         Момент- казах му аз и спокойно отворих чантата си, извадих портфейла и откопчах монетното отделение. Уви, то беше празно.

-         Ха-казах аз-няма дребни.След което отворих и отделението за банкноти, за да потърся двулевка.

-         Я да видя дали имаш късмет, че да ти дам два лева!-продължих да редя аз, а Навлекът ме гледаше ту в ръцете, ту в очите, защото си чакаше левчето и вече мислеше, че ще го изиграя и няма да му дам нищо, камо ли два лева.

В този момент отварям „онова“ отделение и вадя банкнотата от двадесет лева, подготвена за случая. Поглеждам я, оглеждам се наоколо, търсейки с поглед някой павилион, за да разваля пари, поглеждам си и часовника, за да покажа, че нямам много време, след което изтърсвам за негова изненада:

-Знаеш ли - я вземи тия пари и си купи парче пица или бургер, щом си гладен. Аз трябва да бързам, че колата ми е в синя зона и ще я заключат, ако не отида до пет минути. Така и така се виждаме често-ще ми върнеш рестото при следващата среща. Даже още утре следобед имам работа  в НОИ, та ще се видим там. Става ли?

     За миг Навлекът остана безмълвен. Неочакваният ми жест го свари неподготвен, но години професионално врънкане на пари по улицата го бяха направили дялан камък. Реакцията беше напълно в негов стил.

-Разбира се, господин Владимиров. Нямам думи да Ви благодаря за доверието. Вие ме познавате и не се съмнявайте, че още утре ще Ви върна поне осемнадесет лева.Аз не съм крадец, а обикновен човек в нужда.

   И ме гледа с тия сини очи, та чак аз щях да заплача.

Махнах му с ръка за довиждане и се запътих по уличката към колата си, която наистина беше на платен паркинг, но с SMS  можех да продължа времето за престой и без да ходя на място.

    Прибрах се с леко гузна съвест. Не казах нищо на  съпругата си, защото смятах, че няма да погледне с добро око на подарените двадесет лева. И зачаках другия ден.

     Денят беше слънчев и  топъл, а хората по улицата бяха весели и усмихнати.Нямаше и сянка тревожност във въздуха. Идилия. Колко му трябва на човек-да е сит, да му е топло и светло и забравя за грижите си. Поне временно.

    Наистина имах работа в НОИ. Свърших я за няколко минути, след това се видях с бивш колега на площада пред старата Община и си поговорихме за щяло и нещяло. После бавно тръгнах по улицата към Съда, като поспрях при един продавач на стари книги. Търсех издание на „Дон Кихот“ от поредицата „Световна класика“, ама да е като нова. Нямаше и продължих бавно.

     Навлек нямаше.

...............................

Нямаше го и след два дни, когато пак прекосих централната част на града в двете посоки. По лицето ми се появи усмивка. Дали...Или...

Няма го.

Мина повече от месец, откакто не съм го срещал. За това време вече щях да съм му дал по левче поне десетина-петнадесет лева.Почти съм на нула. Почти.

    Всичко това беше миналата есен. Преди половин година. Само веднъж го видях с кафе в ръка и цигара между пръстите да обикаля сергиите на продавачките на мартеници. Видя ме и той и...“не ме позна“. Той да не ме познае? Невъзможно.Но регира мигновено. Превърна се в дим от цигара и изчезна между хората.

Туше!