Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 815256
Постинги: 584
Коментари: 710
Гласове: 4141
Постинг
16.07.2019 13:46 - Из „Шареното куче тича край морето“, повест от Чингиз Айтматов
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 769 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 04.01.2021 13:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Оригинално заглавие: Пегий пёс, бегущий краем моря, 1977
Превод от руски: Катя Витанова, 1978


На Владимир Санги

    В непрогледната, пропита е летяща мъгла и хлад крайморска нощ, по цялото протежение на Охотския бряг, по целия фронт на сушата и морето се водеше изначалната, неукротима борба на двете стихии - сушата преграждаше движението на морето, морето неуморно нападаше сушата.
    Бучеше и се мяташе морето в мрака, връхлиташе и се разбиваше о скалите. Глухо тътнеше и отблъскваше ударите на морето каменно твърдата земя.
    И тъй враждуват те още от сътворението - от онова време, когато денят начена с ден, а нощта - с нощ, за да бъде и пребъде все тъй - дни и нощи, - докато ги има земята и водата в нескончаемото време.
    Все тъй - дни и нощи…
    Още една нощ изтичаше. Нощта срещу излизане в морето. Не спа той тая нощ. Пръв път в живота си не спа, пръв път в живота си изпита безсъница. Така му се искаше по-скоро да съмне, по-скоро да се впуснат в морето! И слушаше, легнал на нерпената кожа, как едва доловимо потръпна под него земята от ударите на морето и как бучат и стенат вълните в залива. Не спеше, заслушан в нощта…
    А нали някога всичко е било съвсем иначе. Сега е невъзможно дори да си го представим, сега никой хабер си няма от това и дори през ум не му минава, че ако не е била в онова отколешно време патицата Лувър, светът щеше да изглежда съвсем иначе - сиреч сушата не би противостояла на водата, а водата не би противостояла на сушата. Та нали в самото начало - в началото на началата - земя в природата не е имало, нито прашинка дори. Навред било вода, само вода. Водата възниквала от само себе си, в кръговъртежа си - в черните бездни, в безмерните глъбини. И бликали вълни подир вълни, разливали се вълни подир вълни по всички посоки на безпосочния тогава свят; отникъде към никъде.
    А патицата Лувър, да-да, същата тази обикновена крякла-широкочовка, която и до ден-днешен прехвръква на ята над главите ни, летяла в онова време над света сам-саменичка и нямало къде да снесе яйцето си. По целия свят нямало нищо друго освен вода, дори сламчица нямало, та гнездо да си свие.
    С крясък летяла патилата Лувър - от страх, че не ще удържи, от страх, че ще изпусне яйцето в морската бездна. И накъдето да политала, и докъдето да долитала тя - на шир и длъж се плискали вълни под крилете й, околовръст лежала великата Вода - вода без брегове, без начало, без край. Намъчила се патицата Лувър, разбрала: по целия свят няма място за гнездо.
    И тогава патицата Лувър кацнала на водата, наскубала пера от своята гръд и си свила гнездо. И от него, от това гнездо плаващо, започнала да се образува земята. Лека-полека се разраствала тя, лека-полека се заселвала с твари най-различни. А човекът ги надвишил всичките до една - приспособил се по снега на ски да ходи, по водата на лодка да плава. Научил се зверове да убива, риба да лови - с тях се прехранвал и рода свой множал.
    Но ако знаеше само патицата Лувър какво тегло има да тегли белият свят с появяването на твърдта сред безкрайното царство на водата! Нали оттогава, откакто възникнала земята, морето не може да се усмири; нали оттогава започва тази битка: морето против сушата, сушата против морето. А човекът навремени тежко си изпаща между тях - между сушата и морето, между морето и сушата. Не го обича морето, защото към земята е по-привързан той…
    [...]
    [...]
    Леко, пъргаво вървеше лодката, издълбана от ствол на огромна топола. Здраво се държеше и при напречна, и при странична вълна, леко се подчиняваше на кормилото.
    Като посмукваше все същата, вече угаснала лула, старикът Орган изпитваше удоволствие от сигурния ход на лодката и така драго му ставаше на душата, сякаш той самият бе лодка, която плава, нагазила до средата на борда, по студеното море; сякаш той самият пореше морската шир, под еднообразното скриптене на висилките и равномерния замах на веслата; сякаш той самият се движеше и разсичаше с кила, като със собствената си гръд, жилавостта на насрещните вълни и леко се олюляваше от ударите и тласъците на водата. Това усещане за пълно сливане с движението на лодката будеше у него странни размисли. Доволен беше от лодката, дори много доволен, та нали сам я дялка и дълба; тополата я повалиха дружина, на един човек, та и на четирима дори такова нещо не е по силите, а я работи сам - три лета я суши и стърга и още оттогава знаеше: най-хубавата лодка ще стане измежду всичките, които е измайсторил в живота си. Но като си мислеше за това, неволно се натъжаваше - ами ако тази лодка е последната в живота му! Ех, дано поживее още. Още да походи на ловитба из морето, още някоя и друга лодка да изкалъпи, докато са силни очите му, докато му иде отръки.
    И като си мислеше така, той разговаряше наум с лодката: „Обичам те и ти вярвам, сестро моя лодчице - казваше й старикът. - Ти знаеш езика на морето, познаваш привичките на вълните, в това ти е силата. Достойна лодка си, най-добрата от всички, които съм направил. Голяма лодка си - два лахтака[3] и една перла побираш. Сполука ни носиш. Затова те уважавам. А как те обичаме, когато едва мъкнеш нашия улов, когато се връщаш към брега, потънала до ръба и даже понапълнена с вода! Всички тогава тичат да те посрещат, сестро моя лодчице!
    Ако аз умра, още дълго ходи, ходи далеко до богати на ловитба места. Ако аз умра, плавай по морето с млади и силни ловци. Ако аз умра, служи им, както служиш на мен. И дочакай, сестро моя лодчице, докато и този наш филиз, дето седи сега на носа, върти глава, едва го сдържа на едно място - да не беше вода, а твърд, тозчас би хукнал на голям лов и самичък би се справил с всичко, тъй му се чини, - дочакай, сестро моя лодке, да порасте и да потегли с тебе наблизо и надалече. А днес той е за пръв път с нас в морето. Тъй трябва. Нека привиква. Ние ще си отидем, а пред него тепърва е животът. Ако се е метнал на баща си, на Емрайин, свестен човек ще стане. А не някакъв дърдорко. Емрайин май е най-добрият ловец между сегашните. Як мъж, способен. Някога и аз бях такъв. Пращях от сила. Жените ме обичаха тогава. И аз си мислех - все тъй ще е. Късно разумява човек, че не било тъй. Но младите хабер си нямат!
    [...]
    [...]
    Има най-различни съдби. Момчето можеше да чуе, а можеше и да не чуе. Но то чу. Чу как изведнъж над главата му прошумоляха със свистене криле и нещо прелетя ниско в мъглата над лодката. Трепна и само в един миг успя да види, че това е птица, голяма, силна птица, която широко размахва крила.
    - Агукук! - едва извика момчето. - Агукук! - и успя да проследи накъде лети полярната сова и да запомни вятъра. Вятърът беше отляво, отляво на тила му, малко по-назад от лявото ухо!
    - Агукук! - извика слабо момчето подир птицата и вече държеше кормилното весло на Орган и направляваше лодката в посоката, в която птицата отлетя.
    Кириск се напрегна целият, вкопчан в кормилното весло, напрегна сетни сили, без да мисли за нищо друго освен за вятъра и посоката на птичия полет.
    [...]
    … Още един ден настъпваше…

image

с. Байтик
Декември 1976 — януари 1977

   [1] Нерпа - животно от рода на тюлените.
   [2] Торбаса - ботуши от еленова кожа.
   [3] Лахтак - вид голям тюлен.
   [4] Аткичх - дядо (нивхски).

..................
Как човечеството е оцеляло във времето!?
Как е преодоляло бурите, отчаянието и стихиите?!

Житейски въпроси, които рано или късно почти всеки човек си задава, а най-често писателите.

„Шареното куче тича край морето“, на Чингиз Айтматов, е точно такава питащо-търсеща книга.
Заглавието е уж леко и безгрижно, а книгата тънка, но... морето е и широко, и дълбоко та има доста-доста какво да разкаже.

Дали историята е обикновена – може би.
Дали в книгата има реални биографични моменти – сигурно.
Дали книгата ще ви докосне и развълнува – кой може да каже.

„… Още един ден настъпваше…“ - ето го, среща ни!



Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031