Не помня през кое поредно лето,
доде през мене Времето лети,
по друмищата мъкна си торбето
с надеждици, тегоби и мечти,
раздавам ги на всекиго по пътя
и моят ден дени – все по-богат,
и нищо моя поглед не помътя! –
човек да видя, имам го за брат,
за болките си плащам яка лихва,
понякога се случва да сгреша –
ръка протегна, и във мен притихва
окаляната с черна кал душа,
ни просяка край храмовия ъгъл,
ни Господа, с когото се смирих! –
ни едного до днес не съм излъгал,
поне в едно – във своя честен стих,
прощавах се с илюзии, с химери,
доде светът парите си пере,
ако ме спрат с: – Добре ли си, Валерий?,
отвръщам: – Слава Богу, съм добре!
Живея – по-богат и от ковчежник,
до грош раздал си римните злата.

Бях пощальон на слънчеви надежди! –
и ги разнасям с обич по света.

27 октомврий 2019 г.
гр. Варна, 9, 00 ч.

Пощальон - прекрасна професия. Особено пощальон на надежди.

Наистина, прекрасна професия!
Имам двама-трима приятели, които си изкараха трудовия стаж като пощальони, невероятно ведри, благи и щастливи хорица!
Благодаря, vaquero!
Чу

Блаженство е човек да те чете рано сутрин, Валерий!
Надежда си!

И вечер късно също не е лошо, Илиана! Действам по-силно от всяко приспивателно! :-)))))))))))))))))
Чу

Стихът великолепен!
Отишъл един на доктор. Препоръчал му повече разходки. Какво работите - пощальон. Преди или след работа...
:)))

Поезия, сто процентова пезия.

И да - Велик си!

Хубав виц.
Аз съм пощальон по всяко време.
Благодаря, Ник.
Чу

Разбира се, няма как да е друга, щом е тук.
Чу

Благодаря.
Чу