Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.03.2014 00:26 - Смъртта на една книга или Началото на средновековната епическа литература
Автор: mglishev Категория: История   
Прочетен: 3398 Коментари: 7 Гласове:
8

Последна промяна: 11.03.2014 12:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Казусът

 

„...  Charlemagne, lorsqu’il fit recueillir les lйgendes du Nord, que son fils Louis proscrivit par un excиs de zиle religieux.“

(Eugиne Hallberg, Histoire des littйratures йtrangиres. Littйratures scandinave – allemande – hollandaise. Paris, 1879.)

„... Карл Велики, който заповядва да бъдат събрани легендите на Севера, сетне забранени поради прекомерната религиозна ревност на сина му Луи“ (Преводът и курсивът мои, glishev).

(Йожен Алберг, История на чуждестранните литератури. Скандинавска, немска и холандска литература. Париж, 1879.)

 

От Айнхардовото житие (или животопис) на Карл знаем, че императорът е заповядал събирането и записването на езически песни: „Item barbara et antiquissima carmina, quibus veterum regum actus et bella canebantur, scripsit memoriaeque mandavit“ (Eihardi Vita Karoli Magni, 29, по текста в: thelatinlibrary.com).

„… записа и остави на поколенията и прастарите езически песни, в които се възпяват делата и войните на старите крале“  (Айнхард, Животът на Карл Велики, 29. Превод: Милко Цветанов. Плевен, 1994).

 

Това, което не знаем засега, е откъде Йожен Алберг черпи сведението, че Лудвиг Благочестиви е забранил преписването или направо е унищожавал предполагаемия сборник с езически песни. Ако обаче приемем това сведение за взето от достоверен източник (например капитуларий от или анали за царуването на Лудвиг), ще получим приблизително прецизна датировка на „смъртта“ на сборника. Рядко срещана възможност за точен некролог на една книга. Разбира се, можем да допуснем и че има оцелели, все още неоткрити преписи, но вероятността не е особено голяма предвид факта, че съставянето и забраната стават в кратък срок – и то почти сигурно в ограниченото пространство на Аахен.

 

Германският епос и кралската легитимност

По Англосаксонската хроника, „История на лангобардите“, „Гетика“, „Деяния на датчаните“, франкската история на Григорий от Тур и „Хеймскрингла“ (издадена у нас като „Саги за кралете на Севера“) можем да си съставим доста добра представа за това как „прастарите езически песни“ на германоезичните народи вдъхновяват историческите или най-малкото квазиисторическите въведения на големите хроники в проза. „Старите крале“ обикновено произлизат от бога Водан/Вотан, Уоден или Один, евхемеризиран от християнските автори и скриптори като смъртен родоначалник, и продължават с няколко поколения легендарни владетели, чиито генеалогии и подвизи по-скоро са част от общогермански легендарен пласт – за съжаление, зле запазен. В отделни стихотворни фрагменти на Англосаксонската хроника и „Хеймскрингла“ вероятно дори имаме съхранени части от такива песни - или поне знаем как са си ги представяли вече в зрялото, Високо Средновековие. На база езикова и културна близост между франки и англосакси, засвидетелствана от Беда Преподобни в разказа му за мисията на Августин, можем да допуснем, че франкското наследство, фиксирано в сборника на Карл Велики, е било донякъде сродно по композиция, художествени похвати и речник с континенталната саксонска „Hildebrandslied“ (вероятно още VIII в.) или с произведения в англосаксонската епическа традиция, които имат известна претенция за историческа или поне епическа достоверност (например Финсбургския фрагмент и/или „Widsith“, чийто произход може да бъде изтеглен дори до VII в.). Не знаем какви са били песните на бургундите, бегло споменати от Сидоний Аполинарий във втората половина на V в., но отново можем да предположим, че част от тях са включвали известна историческа информация, постепенно преминаваща в епическа форма: нека си припомним, че прочутите литературни герои Зигфрид, Гунтер и Етцел (или Сигурд, Гунар и Атли) имат за свои прототипи съответно франкския крал Сигеберхт, бургундския владетел Гундахари и предводителя на хуните Атила.

 

Накратко, възможно е сборникът с езически песни на Карл Велики, унищожен по времето на сина му Лудвиг Благочестиви, да е съдържал епически поеми или песни за легендарни и квазиисторически франкски владетели – и то вероятно на франкски (стародолнонемски във франкска употреба), защото в изречението преди вече цитираното известие за сборника Айнхард съобщава германски имена на месеците и ветровете, узаконени пак от Карл.

 

Подобни корпуси с епически текстове представляват интерес предимно за германоезичните крале в западноевропейското ранно Средновековие – защото съдържат един от източниците им на легитимност чрез генеалогията от тачената, макар и нехристиянска древност (въпреки или може би точно заради относително късия си „стаж“ като крале при Пипин Къси и Карл, Каролингите претендират за кръвна връзка с Меровингите, така че напомнянето за първите франкски владетели не би трябвало да притеснява императора; напротив, Айнхард поставя съставянето на сборника редом със законодателната му дейност). Но тази легитимност е чисто „светска“, десакрализирана – и поради езическия си произход, и все пак заради свалянето на Меровингите. Тук си струва мимоходом да отбележим, че царуването на Карл Велики показва една многолика, сложна монархическа фигура: едновременно на християнски римски император, грижещ се за издаването на писано право и провеждането на църковни събори, но и на варварски крал, все още дълбоко свързан с германската традиция на франките.

 

Във всеки случай интересът към варварския езически епос в ранното Средновековие се дължи почти изцяло на крале: докато романизираната Църква съхранява известен пиетет единствено към класическото гръко-римско езичество (духовникът Айнхард открито подражава на Светоний и се позовава на Цицерон), но е по-скоро враждебна към варварското предхристиянско наследство, то кралете са тези, които поръчват подобни сборници. За Алфред Велики знаем, че е изключително начетен в „саксонските песни“, а Снори Стурлусон съставя „Хеймскрингла“ за Хаакон IV Норвежки, без да пропусне да отбележи, че някои от древните крале сами са били изкусни поети или поне са покровителствали прочути скалдове. Мястото на придворния поет, възпяващ героичните (езически, варварски) прадеди е привилегировано сред скандинавци, англосакси и островни келти. Тук е мястото да отбележим, че клишето за Църквата като унищожителка на всяко езическо минало е дълбоко невярно – средновековната Църква е запазила практически всичко, което днес знаем за гръко-римската Античност. Всъщност епископите и абатите, които до голяма степен наследяват не само латинския административен език, но и ролята на цивилни магистрати, възприемат едно по същество антично, отново гръко-римско отношение към варварската култура; за Църквата основният, макар и неартикулиран недостатък на германския епос не е толкова езическият, а тъкмо варварският й произход. Църковни автори не коментират очевидните християнски влияния например в Младата Еда, но разглеждат християнската стойност на Платон и Аристотел. Тази инерция спрямо "високото" антично и "ниското" варварско езичество е особено отчетлива през Ренесанса, а се долавя и в Просвещението с неговото презрение към "готическата" грубост.

 

Доколкото средновековните крале дължат троновете си именно на произход от варвари-завоеватели, пред тях този проблем не стои. Ето и една от причините от епоса постепенно да се развие светска лирика именно във владетелските дворове. Включително в дворовете на херцози и графове, претендиращи за старинен, славен, царствен произход; ето защо за Жан д"Арас няма нищо смущаващо в това, че родът Люзинян произлиза от фея, превръщаща се в змия - хтонично създание от вероятно келтски дохристиянски произход. Духовник би започнал романа за Мелюзина с античната по дух рационализация, че основателката на рода успешно е заблуждавала поданиците си, че е имала свръхестествени способности. Докато на светския романист такива условности не са нужни - рицарският роман радостно прегръща старите фолклорни пластове.

--------- 

 

А България?

Този текст ще завърши със спекулативен паралел между германската и българската средновековна култура. В своята „Беседа...“ презвитер Козма говори за „бесовски“ народни песни и игри. В писмата си от византийска България Григорий Антиох споменава „трагически песни“ за Самуил, пяти от българите през ХII в. Разбира се, познаваме и запазения цикъл песни за Вълкашин, Марко и Момчил от българския и сръбския юнашки епоси, записани обаче едва в XIX-XX в. От тези факти почти сигурно следва, че и в средновековна България са съществували устни епически произведения – песни, които можем да разглеждаме като един вид аналог на най-ранния германски епос. Тези песни обаче най-вероятно не са били записвани и така и не са се превърнали в основата на една българска средновековна светска литература (епосът, преминаващ в балади, има тази роля в германо- и романоезичния свят, а донякъде може би и в Рус). Единственото изворово сведение за унищожаване на книги в средновековна България е от похвалното слово за патриарх Евтимий на Григорий Цамблак и се отнася изрично за църковни съчинения, а не за светски. Доколкото именно владетелите в германския свят поддържат интереса към варварското, некласическо наследство, а в средновековната българска литература монарсите традиционно са сравнявани единствено с лица от класическата Античност („по ученост нов между царете Птолемей“, „ по победите си нов Александър“, „по вярата си нов Константин“), възможно ли е българските царе да са сакрализирали, въцърковили или антикизирали положението си в такава степен, която напълно да изключи легитимирането им със светска, тоест варварска генеалогия? Възможно ли е високата, дворцова култура на средновековните българи да е изцяло религиозно обусловена, отдалечена от предхристиянската традиция и съответно грецизирана? Такава възможност донякъде би обяснила липсата на светски средновековен епос от варварски произход и произлизащите от него жанрове в България. И вероятно не е без връзка с огромното византийско културно влияние, което така и не се откъсва от корените си в античната гръцка литература. Може би тук са причините да нямаме нито една запазена, записана средновековна българска песен и само изолирани факти като приписките към превода на Манасиевата хроника или случайните преписи на Именника да говорят, че изобщо е съществувала собствено българска легендарна традиция. Не бива да се пропуска и възможността приписките към Манасиевия превод, както и демонстрираните от цар Калоян или патриарх Евтимий знания за по-ранната българска история да се опират пряко на византийски източници.


 

Тезите са три: 

- светската литература на Средновековието произлиза от дохристиянския фолклор чрез епоса (тук има нужда от една уговорка*); от епоса произлизат балади и саги, а от баладите и сагите - лирика и романи; 

- Църквата е толкова силно повлияна от античната цивилизация, че на практика системно осъжда само варварското езичество, а същевременно възприема и предава цялата антична литература (тук пак стигаме до обещаната уговорка*);

- дохристиянският варварски епос се запазва в някаква степен изключително заради кралски интерес; там, където царете не се интересуват от варварското езичество, този епос не е записан и съответно не се появява пълноценна светска литература. 

--------- 

 

*Уговорката или всъщност четвъртата теза относно светската литература и Църквата през Средновековието е, че дори църковни автори създават особен вид светска литуратура, но тя почти винаги се основава на антични клишета.
В този смисъл има две средновековни светски литератури - дворцова (варварска) и манастирска (антична).
Анонимни манастирски скриптори се забавляват да съставят латински комедии, подражания на Теренций из френските манастири през ХII в. Ако Андреас Капелан е духовник, той е изключително дързък, защото пише разюздани имитации на Овидий. Ако и Кретиен дьо Троа е духовник, той е някакъв вид помирител на античното и варварското светско писане, защото темите му са келтски, но постоянно ги обогатява с коментари върху Вергилий (в "Ерек и Енида" Енида получава седло с изображения на Дидона и Еней). Галфрид Монмаутски определено е духовник и подражава открито на Вергилий и Тит Ливий в своята "История на британските крале", същевременно десакрализирайки, рационализирайки легендите на уелсците в античен маниер. Гийом дьо Лорис и Жан дьо Мьон със сигурност са минали през някаква манастирска школа, но техният "Роман за Розата" е демонстрация на начетеност по антична литература - и отново е доста дързък с постоянните намеси на божеството Амор (Любов, Ерос). Да не говорим за постоянното четене на "Песен на песните" из манастирските килии. А Платон и Аристотел са изключителни авторитети и за православните, и за католическите автори. Нехристиянските автори са "добри", когато са писали на еврейски, гръцки и латински. 
"Бесовско" се оказва само това езичество, което се изразява на простонароден език. Зевс е по-приемлив за Църквата от Дажбог или Один. Може би защото езикът на Омир все пак е език и на Евангелието. Или защото ранносредновековният кадрови потенциал на Църквата е от последните антични поколения цивилни магистрати, отгледани с Вергилий (св. Августин, Сидоний Аполинарий и Боеций са отличен пример за това). Ицхак Хен има няколко прозорливи забележки по този въпрос в книгата си "Римските варвари". За такива хора е естествено да ценят Хезиод, но да отхвърлят като недодялани "дивашките песни" на бургундите, вонящи на чесън. Един учен епископ би могъл да се наслаждава на подвизите на Еней в латински хекзаметри, но когато нещата опрат до варварските герои да попита с благочестиво отвращение: 
- Quid Christus сum Yngeldo? ("Какво общо има между Христа и [варварина] Ингелд?") 
В "Диалог за чудесата" на Цезарий от Хайстербах тази зависимост е илюстрирана много добре. В един от екземплумите проповедникът вижда, че губи вниманието на монасите и вместо проповед започва да разказва легенда за крал Артур. Слушателите се оживяват и тогава той ги укорява, че искат да слушат безполезни светски приказки за нереални лица, а не спасителното Слово. Любопитното е, че целият екземплум е адаптация на античен анекдот за оратора Демостен. Какъв по-добър пример за църковната зависимост от класическото езичество и нетърпимост към варварското?

Ето защо дори след рухването на католическия интелектуален монопол е било трудно да се формулира, че не само гърците, но и варварите имат митологии. 

 

Разбира се, не трябва да се забравя, че с Кръстоносните походи в ХII в. започва християнизиране на варварския фолклор: рицарите стават Христови воини, култът към Дамата и този към св. Богородица имат общи типови черти, появява се и литературният култ към Свещения Граал. Бернар дьо Клерво и куртоазните поети търсят общ път към Йерусалим. 

Тук обаче идва мястото и на един друг въпрос: ако във Византия духовници и светски лица пишат светска литература на добър гръцки, позовавайки се постоянно на античното наследство и влиянието им върху България е толкова голямо и няма владетелски интерес към варварската традиция, тогава къде е старобългарската антикизираща светска литература? Вероятно отговорът ще бъде: в няколкото превода и адаптации от XIV в.: Троянска притча, Александрия, Константин Манасий на български. Българската средновековна литература е в огромна степен литература на превода, на адаптацията. Може би това е нормално предвид близостта и влиянието на Константинопол.


 




Гласувай:
8



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - ...
11.03.2014 15:14
Приветствам, Маноле!

Прочетох, архивирах/запазих постинга ти и разбира се, ще го популяризирам втри групи във вибокс7.ком.

Финала ти също е истинен - българска светска литература в смисъла на рицарския "роман" и песни тук (за съжаление) няма и не поради факта, че няма тук рицарство. За жалост другото ако и каквото го е имало е било ликвидирано от един хероизиран(заслужено и НЕзаслужено) патриарх за който си споменал.
цитирай
2. mglishev - Съвсем друго твърдя
11.03.2014 15:35
и не казвам нищо против патриарх Евтимий. Прочети пак постинга.
цитирай
3. germantiger - ...
11.03.2014 16:43
Не пиша какво ти твърдиш - ПРОЧЕТИ ВНИМАТЕЛНО КОМЕНТАРА ми!

Той (коментара ми) отразява как аз чета постинга ти, какво аз намирам в него и в каква "посока" разсъждавам.
цитирай
4. mglishev - Съвсем накъсо,
11.03.2014 17:01
това е наблюдението ми: че до XII в. Църквата толерира само антични езически текстове, но не и варварски езически текстове. След XII в. поне латинската Църква започва да се отваря към варварското наследство, но умерено. Западноевропейската аристокрация няма такива задръжки и това води до оцеляване и преобразуване на варварското наследство в богата литература, но в България аристокрацията може би е по-силно въцърковена, което води до изчезването на варварската епическа, светска традиция по нашите земи и съответно до бедност на литературата.
цитирай
5. mglishev - Патриархът
11.03.2014 17:02
фактически няма отношение към наличието или липсата на средновековен български епос.
цитирай
6. germantiger - 4. mglishev - Съвсем накъсо, 17:01 ...
11.03.2014 17:48
4. mglishev - Съвсем накъсо,
17:01
това е наблюдението ми: че до XII в. Църквата толерира само антични езически текстове, но не и варварски езически текстове. След XII в. поне латинската Църква започва да се отваря към варварското наследство, но умерено. Западноевропейската аристокрация няма такива задръжки и това води до оцеляване и преобразуване на варварското наследство в богата литература, но в България аристокрацията може би е по-силно въцърковена, което води до изчезването на варварската епическа, светска традиция по нашите земи и съответно до бедност на литературата

...

Приемам това ти наблюдение, защото го намирам за истинно и това често си споменавал по различни поводи в твои постинги или коментари -тогава се замислих за тази разлика - светското в Европа и явно липсата му в БГ(въпреки няколкото изключения). За съжаление както запада, така особено и в България (ако е имало епос) губят от отношението на църквата и властта към езическите епоси.
цитирай
7. mglishev - Твърдя друго:
13.03.2014 17:31
че на запад светските власти се отнасят с огромен интерес към езическия епос. Лудвиг Благочестиви е изключение.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8627584
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата