се опита в поредица от статии да обърне внимание, че
етнографският облик и култура на европейските хуни няма
нищо общо с азиатския народ в Ордос и Жълтата река (Ки-
тай), известен от китайските извори (III в. пр.н.е.) като
Hsiong-nu. Така той атакува хипотезата, изказана през 1900 г.
от руският учен К. А. Иностранциев в книгата му „Хун-ну и
Гунны”, според която Hsiong-nu били същия народ, които
през IV в. и V в. от н.е. създава Хонската империя в Европа.
Както знаем тази хипотеза на Иностранцев днес е
издигната в ранг на историческа догма, независимо че не
почива на нито един източник или археологично доказа-
телство. Чрез нея окончателно е вменено на азовско-пред-
кавказките народи, че не те са създатели на хунския съюз
и на европейската Хонска империя (V в.), а Hsiong-nu!
Към този проблем ще се върнем!

Към 1918 г. българският историк В. Н. Златарски в
своята „История на българската държава” (т. 1) създава
хуно-българска теория, която дуализира етноса на бълга-
рите от този на хоните, които Златарски смята (благодаре-
ние на хипотезата на Иностранцев), че са Hsiong-nu (мон-
глоиди).

Тук ще направим едно отклонение.
През 1960 г. съветският учен Л. Н. Гумальов решава
да отговори на критиките на американския учен Ото Ман-
чън-Хелфън към хипотезата за Hsiong-nu на Иностранцев.
Гумильов25 разработва един почти холивудски сценарий,
според който действително е нямало „велико преселение”
на Hsiong-nu, а само един „конен отряд” от тях избягал
от сянбийците и без „жени, деца и старци” пропътувал 2600
км и през II в. от н.е. стигнал до р. Волга. Там този „пасио-
нарен” конен отряд си взел жени от маджарското племе
(унгарците) и се родили метиси. Постепенно станали евро-
пеиди. Така Гумильов отговаря на въпроса на Манчън-Хел-
фън за етнографския и културен облик на европейските
хони. Гумильов не се притеснява как един „конен отряд”
става велик народ за два века. За това той си има своя
„пасионарна теория”. Но все пак постъпва недобросъвестно,
когато вменява на съобщението на историка от IV в. Амиан
Марцелин, според което хоните се бръснели и изглеждали
ужасно (като „евнуси”), свое тълкувание. Марцелин, според
Гумильов, видял „метиси”!?

Да се върнем на Златарски.
Той е убеден, че племената кутригури и утигури стават
бъдещите българи. Изследвайки сирийската хроника от 555 г.
на Псевдо-Захарий Ритор, Златарски посочва, че в избро-
ените „13 хунски народа” липсва „утигур”, но на негово
място има „бургар”. Златарски се интересува колко стари
са сведенията за утиг (утигури) и дали Приск (V в.) познава
този етноним. Приск, чиято хроника стига почти до 70-те
години на V в., не съобщава „утиг”, но затова пък пише за
„уроги”17... Същият Приск съобщава и името на предшест-
веника на Атила, „хунския цар Руа”17, който е владетел в
края на IV в. и началото на V в. Готският историк Йордан
(VI в.) в своя исторически трактат съобщава, че името на
бащата на Атила било „Мундзук”29. Но от историята на
Олимпиодор (V в.) знаем, че „Мундиак”30 е всъщност топо-
ним („Втора Германия”, §17), т.е. определено можем да
заключим, че Мундзук (Йордан) е „прозвище” на владетеля
над тази територия, а Руа е личното име на бащата на Ати-
ла. В „Именника на българските канове” Ирник е от динас-
тията, „рода Дуло”.

Златарски отхвърля, независимо от хипотезата на
Бийор и Макуарт, че Ирник от „Именника...” е третият син
на Атила, Ернак (летописа на Приск Панийски). Той се мо-
тивира, че „щяхме да знаем, че родът на Атила е бил
Дуло”.

Рънсиман (1930 г.) опонира на Златарски: „аргумен-
тът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност,
че Атила не е принадлежал към рода Дуло”.32
Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място
в нашата история само защото дейността му е била
насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак,
който е бил определено източен владетел, може и да е
водил завоевателни войни на изток, за които не знаем
нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в
източната традиция”.

Дали е било действително така?
Защо тогава, както пише Рънсиман, „не знаем нищо”?
Защо само Паисий Хилендарски знае, че български цар по
времето на Лъв I (457-474) и Зeнон (476-491) е превзел
„Армения и Мидия”, т. е. Персия на цар Пероз? Нали има
толкова хроники за Пероз и Кавад? Егише, Прокопий, Йешу
Стилит, Агатий, ат-Табари?

Каква „черна дупка” зее в българската история?
В „Именника на българските канове”, един уникален
за българското минало документ, изследователите проуч-
ват предимно календара. Но не той е най-важното там, а
безценните летописни данни. Авторът на „Именника...” е
изразил общото историческо съзнание на българите, които
идват през 680 г. с Аспарух на р. Дунав, и посочва, че „отвъд
Дунав” този народ има „515-годишна” история. От нея 300
години са отделени на държавата на „Авитохол”, а 150 г.
(в други преписи на „Именника на българските канове” на
държавата на Ирник са отделени 100 г.) на държавата на
„Ирник”. Ако от 680 г. се извадят 515 г., се получава 165 г.
(II в. от н.е.). Времето на „Авитохол” е, според „Именника...”,
300 години.

Ще рече, през 465 г. започва държавата на Ирник.
Към 466 г. Денгиз влиза в преговори с Лъв I, без Ирник.
През 465 г. иберският васал Варскен е изпратен от Пероз
да пази Дербентския проход (Чола, Чора, Хунската врата)
от хоните, а Приск пише, че Ирник имал по това време
„домашна война”...

През 1971 г. в сборника „Страны и народы востока”
руският учен И. Маршак публикува статията „К вопросу о
восточных противника Ирана в V в.”. В нея той повдига един
много важен въпрос относно сирийската хроника на Йешу
Стилит (начало на VI в.). Маршак се учудва „кое е заста-
вило почти всички специалисти да считат, че в разказа
на сирийската хроника се съобщава за събития в източ-
ното, а не в западното Прикаспие”?

Независимо от една друга сирийска хроника, тази на
Псевдо-Захарий Ритор, в която се твърди, че ефталит са
кавказки народ, голяма част от изследователите смятат,
че персийският цар Пероз не воюва в Задкавказието с
хоните-ефталит, а на югоизток от Каспийско море.
Маршак се опитва да внесе яснота. Той не разрешава окон-
чателно въпроса, но все пак обръща внимание, че по отно-
шение на ефталит има много повече легенди, отколкото
историческа истина. Със сигурност може да се посочи, спо-
ред Маршак, че „могъществото на ефталит продължава
около половин век”.іі При това, според китайските автори,
„няма присъствие на ефталит между 435-450 г.”

Основното объркване за изследователите идва от
арменските извори, където ефталит, хони и кушани са
безразборно смесени. Объркването започва още от Егише
(V в.) и се препредава, а изследователите взимат цитати
като „хоните, които се наричат и кушани”, без да
обърнат внимание, че според същия Егише арменският пъл-
ководец Вардан Мамиконян (450 г.) се свързва с хони на
задкавказките земи на аланите. Между другото, както става
ясно от статията на Маршак, изследователите – незнайно
защо – дават предимство на една по-нова арабоезична вер-
сия от Х в. на ат-Табари, отколкото на сирийската версия
от началото на VI в. от Йешу Стилит.
Този въпрос не е неразрешим.

Няма никакви основания да се смята, че разказа на
Йешу Стилит се отнася за хони (кионай, куани, хионит),
които не са на Кавказ.

Това става пределно ясно от „маршрута”, където в на-
чалото на 503 г. са изпратени „18 500” (Й. Стилит) пленници-
християни от сирийския град Амид. Този град през янури
503 г. персийският цар Кавад го превзема, благодарение
на „голямата войска” (Прокопий), която му дава „хонския
цар”. Тези сирийски християни-пленници Кавад изпраща в
знак на благодарност на царя на хоните, който му е и тъст,
на Боспор, а не на изток от южното Каспийско море.
Прокопий Кесарийски в „История на войните на рим-
ляните с персите”11 разказва, че Юстин I около 526 г. из-
пратил „по-малкия си племенник” в Боспор с „голямо коли-
чество пари” за да иска хоните да помогнат на иберите. В
сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор е уточнено,
че името на племенника на Юстин I, е Проб. Той като
отишъл в Боспор „пожелал да види” и пленниците-христия-
ни, които вече 20 години живеели при хоните. Той разказал
на Юстин I за тях и последният предприел дарителски жест
към християнската колония. „Изпратил от близките гра-
дове, принадлежащи на Ромейската империя, тридесет
мулета натоварени с пшеница, вино, масло, лен, други
стоки и свещенни съдове.”

Християнската диаспора на Боспор още от 503 г. води
свой религиозен живот и най-известен от епископите, които
пребивават там, е Кардост, който, според сирийската хро-
ника на Псевдо-Захарий Ритор, има заслуга „сред хоните
да се появи Св. Писание на техния език”.
Става дума за Св. Писание на „утигски писмена”.

През 680 г. в Херсон, по време на своята хазарска
мисия Св. Кирил35 чете „самарянски книги”, т.е. книги, пи-
сани на арамейски, сирийски. Един самарянин, както става
ясно от житието на Св.Кирил, му дава християнски текстове,
писани на „роски букви”. Това повдига много въпроси...
Както знаем етнонима „утиг” става известен от Проко-
пий (VI в.), а век по-рано Приск (V в.) споменава етноним
„уроги”. Дали става дума за едно и също име? Бях заинтри-
гуван, още повече, че през Х в. Ибн Фадлан също споменава
етноним „уираг”.

„Утиги” и „уроги” е едно и също, ако съществува езикова
ротация d(t)>r.
Така както на Кавказ съществува езикова ротация r>z,
напр. в gar/gaz.
Народите, които живеят на Кавказ, са наречени още
през II в. от н.е. от Птоломеевата география37 „Гоар”.
„Гар”, откъдето произхожда и българската дума „гора”,
не е етноним, а означава „планинци” („горци” на руски).
В този смисъл владетелят на gar/gaz е нормално да получи
прозвище „Газан”. Когато Паисий научава, че първият
български цар, който превзел Персия („Армения и Мидия”)
се наричал „Хасан, Касан” е смутен и смята, че гърците
нарочно са променили името му. Оказва се обаче, че във
волжко-българските легенди също съществува „цар Газан”.
Той е известен с това, че „своя род Дуло започнал да
нарича и Мардуан-Дуло”.

За какво става дума?

„Мар” е „владетел” на арамейски. В този смисъл „вла-
детеля Дуан” е същото като „владетеля Дуло”. Но защо Дуан
и Дуло имат два различни афикса (окончания)?
Този Газан, според легендата, започнал да служи на
друго знаме, а не на хонското. Той служил на „закрепено
върху копие плъстено червено кълбо с разноцветни
ленти.”
Чие е това знаме?

„Кожа на копие”, „украсена с плат” и с „цветни ленти”,
така че знамето прилича на „пълна луна”! Точно така Фир-
доуси в „Шах наме” описва митичното персийско знаме на
легендарния Кава.

Излиза, че според волжко-българската легенда (запа-
зена в „Барадж тарих”), Газан е бил цар на Персия. В пер-
соезично обкръжение неговият род Дуло е бил наричан Дуан
и, според легендата, това продължило „400 години”.
Всъщност, легендата е хиперболизирала периода. Не 400, а
точно 4 години (от 484 до 488) е времето между смъртта на
Пероз (484) и възкачването на сина му Кавад (488). През това
време хонският цар се оженва за дъщерята на Пероз и чрез
този династичен брак управлява Персия от 484 до 488 г.
Дали това е действително така?

Предстои да разгледаме отново този въпрос, чрез хро-
никите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий
Миренейски и Йоан Малала.
Преди това трябва да дадем отговор кой е Дуло?
Ирник е от династията Дуло. Не само Бийор, Макуарт
и Рънсиман смятат, че Ирник е същият Ернак, третият син
на Атила, описан през 449 г. от Приск Панийски, който
посещава военния лагер на Атила в Панония. Същото
смятат учени като Вернадски и Мюсе. Люсиен Мюсе пише:
„българската традиция включва в началото на своите
ханове един от синовете на Атила”.

Явно Мюсе под „българска традиция” има предвид
„Именника на българските канове”. Друг е въпросът, че в
българската историография няма нито едно изследване за
Ирник, ако не броим Паисий, когото официалната доктрина
възприема по-малко като историк и повече като възрож-
денец, патриот и „неук монах”. Почти също е отношението
към историческите проучвания на Г. С. Раковски, които от
времето на Иречек са дамгосани като „фантазии” и нито
една от книгите му по тези въпроси не е препечатвана от
ХIХ в.

Имаме всички основания да смятаме, че „хонския цар
Руа” (Приск) е всъщност Дуа. Така, както „уроги” (Приск) и
„утиг” (Прокопий) е едно и също име.

Етнонимът „урус” на Крим произхожда от утиг (уроги;
урус). Така става ясно, че утиг въобще не са изчезнали
след държавата на Кубрат Велика България (VII в.). Те са
си на същото място в Крим (Боспор, Тмутаркан).
Става също ясно, че арабската средновековна исто-
риография (и Бертинските анали) наричат с етнонима „рос”
(урус) на Крим същият народ, който по-рано византийската
именува „утиг” (уроги). Средищно място заема Ибн Фадлан
(Х в.), с неговото упоменаване на „уираг”...

Дуа е известен с два афикса. С тюркския афикс „л, ло”,
т. е. като Дуло и с иранския афикс „ен, ан”, т. е. като Дуан. А
така също „Донат”44, според Олимпиодор (V в.). Допълни-
телно в адихейският фолклор е запазен спомен, отбелязан
в началото на ХIХ в. от Шора Ногмов, за цар от IV в. Дау,
който воювал с готите. В българо-помашкия фолклор, съб-
ран през ХIХ в. от Веркович и Гологанов, Атила е именуван
„Атле”, а баща му е „Диа”...

Най-важното доказателство за съществуването на
езикова норма, която ротира d(t)^r, ни дава кратката версия
на хазаро-еврейската кореспонденция47 от Х в.
Хазарският каган Йосиф (Х в.) подготвя писмо до анда-
лузкия евреин Хасдай ибн Шапрут. В кратката версия на
това писмо, при превода на иврит, имаме буквален превод.
Там „Б. л. г. р.” е изписан „Б. л. г. д.” Хазарологът Новоселцев
допуска, че това е „правописна грешка”48. Но всъщност не
е прав. В кратката версия ротацията съществува масово.
Река Дунав е изписана „Руна”. Там хазарите, според Йосиф,
прогонили народа и „завзели тяхната страна”. Всички из-
следователи са единодушни, че става дума за българите
на Аспарух, които отиват на Дунав след хазарската инвазия.
В „кратката версия” има „страна Рудлан”, която в „разши-
рената версия” е поправена на „Д-ралан”. Има и други
примери: „Тир-с” (кратка версия) става „Тудис” (разширена
версия).

В разширения вариант на писмото на каган Йосиф бук-
вализмът е коригиран от преводача на иврит. Всичко това
показва, че е съществувала ротация, която е играла ролята
на езикова норма.

Следи от тази ротация d(t)>r са се запазили отчетливо
в татския (средноперсийски) говор на евреите-горци в
Кавказ през ХIХ и ХХ в. В останалите татски говори (тад-
жикски и ирански) тази ротация липсва.

Така става ясно, че съобщенията на някои арабски
географи и историци, като ал-Балхи, който в своя труд
„Ашкал ал-билад” (850-934 г.) пише, че „езикът на бълга-
рите е сходен с хазарския”, не са без покритие...
Уяснява се, че утиг и урус (урог) са всъщност калки на
едно и също име.

А особено важно за българската историческа наука
е, че Руа (Приск) е всъщност „цар на хоните Дуа”,
основател на династията на Хонската империя в Европа.
През V в. в Европа има три империи. Две римски
(Византия и Рим) и една хонска. Двете римски империи,
според Приск Панийски, са били „данъкоплатци”на Хон-
ската империя.

Вече имаме пълни основания да кажем, след Рънси-
ман, че Атила е бил от рода Дуло. Дуа е бил негов баща и
е имал прозвище „Мундзук” от топонима на готско-герман-
ската земя „Мундиак”, т.е. римската провинция Мунтания
(дн. област Muntenia в Румъния).

Изглежда Атила кръщава своя трети и любим син
Ернак (Ирник) на родственика си (чичо), който според
Олимпиодор, бил първи хонски цар и се казвал „Харатон”.
Можем да предположим, че прозвището на този владетел
е Аудан („Барадж тарих”). Созомен, Зосим и Агатий го
изписват „Улдин”, а за Агатий той дори е „Улдин хун”12.
„А-у-д” в Аудан и „У-л-д” в Улдин имат не само общ
корен, но очевидно се родеят с „А-в-т” в Авиотохол. Едно е
ясно, това име е „прозвище”, т.е. по всяка вероятност съ-
държа етнонимен субстрат.

През II в. от н. е. римският историк Ариан в разшире-
ната редакция на своя „Перипл” (доскоро се смяташе, че
„Анонимния Перипл на Черно море” е византийски доку-
мент, но Агбунов52 доказа, че това е всъщност разширен
вариант на същия „Перипл”, който Ариан дарява на
император Адриан) съобщава за „страна Евдоусия” около
р. Дон, до Анап. В името на тази страна четем все същото
„Е-в-д”.

Най-накрая бе разгадано за какво става дума и кой е
този загадъчен народ „Аудан”, чието прозвище носи Улдин
(Харатон).

Отговорът идва от разширената редакция на т. нар.
„Арменска география”от VII в. от н.е. (Анани Шираканци).
Летописецът пише, че ще изброи народите, които
живеят на западното Прикаспие, „според Птоломей”.
Подобни компилации от „Географията” от II в. от н.е. на
Птоломей, са се вършели през цялото средновековие.
Внимателният читател може да забележи, че там, къ-
дето през II в. Птоломей поставя народ „венед” до „Венед-
ския залив” (северно-западното Прикаспие), авторът на „Ар-
менската география”, който заявява, че ще изрежда „според
Птоломей”, поставя народ с име „Адон”.

Оттук води името си „Аудан”, то всъщност е калка на
„Венед”. Под птоломеевския етноним „Венед” и „Венедски
залив”, се крие упоменатият през V в. от н.е. от арменския
историк Мойсей Хоренаци „народ на Вунд” (Бунд), който
през 395 г. колонизира земята на север от езерото Ван в
Задкавказието и основава държавата „Вананд”, която
Хоренаци нарича „страна на българите”

.
Към тази тема ще се върнем! Тук конспектирахме ня-
кои от изводите, които ще бъдат предмет на анализ по-
нататък...

Публикува: Деси Неделчева