Преди да се запозная за пръв път със светилището, отскочих до близките махали. Поляна обградена от гора във форма на сърце грабна погледа ми. Изглежда тази фигура не е умишлена, a се е образувала заради специфичния релеф.

Когато излязох от гората и се качих на скалите, времето рязко се промени. Облаците се разкъсаха, заструяха слънчеви лъчи.

Есента е традиционно красива тук, по Родопски.

Навсякъде в скалите са издълбани кръгли отвори. Какво ли не се твърди за тях, дори че са карта на звездното небе.

Едва ли има по-подходящо място за медитация от това. Енергията извира, като свежа изворна вода.

Освен енергия, Белинташ дава и много храна на въображението. Слушах какво си говориха хората наоколо и почти всеки си имаше своя идея. Един дори беше убеден, че дупките са прегорени от космически кораб.

Без да изпадам в подобни размисли, дочаках залеза. Веднага щом се скри слънцето, излезе вятър и рязко захладя.

Разнообразието от дупки не е малко, дори имат имена като Лещата, Боба...

Посетителите хвърлят стотинки в тях, а на клоните връзват парцалчета.

Пренощувах наблизо, с идеята да се появят мъгли сутринта. Нямаше нищо такова, беше топло за сезона.

За пореден път се убеждавам колко е различна светлината по изгрев и залез.

На връщане, през гората слънцето се беше изкачило няколко пръста над хоризонта. Старо широколистно дърво е заобиколено от иглолистни стражи. Сенките, които хвърлят, са като решетки на арест.
Евгени Динев