В началото на 15 -ти век младата Османска империя се развива бързо, превземайки нови територии в Европа и Азия, а нейният султан Баязид I  Светкавицата се чувствал на върха на своята власт. В един момент той напълно губи връзка с реалността и буквално изпада в конфликт с емир Тимур, в който претърпява съкрушително поражение.  





Битката при Ангора на 20 юли 1402 г. В началото на 15 век империята на Тимур провежда политика на бързо разширяване, включително в Мала Азия, където превзема тюркоманската държава Кара-Коюнлу. Бягайки от завоевателите, жителите на Кара-Коюнлу бягат на запад, във владението на приятелската Османска империя, чийто владетел Баязид любезно приема бежанците, подготвяйки операция за освобождаване на Кара-Коюнлу (и в бъдеще- нейното присъединяване) към Турция), не желаейки да вижда, че Тимур е твърде твърд враг за него. След като екзекутира онези свои съветници, които се противопоставиха на такава необмислена стъпка, граничеща със самоубийство, Баязид I, начело на 85-хилядната турско-сръбска армия, тръгна към Ангора (сега Анкара), където трябваше да се състои битката с Тимур .  



Карта на държавата Кара-Коюнлу.






Баязид I Светкавицата (1354-1403). План на битката при Ангора на 20 юли 1402 г. На 20 юли 1402 г. две от най -модерните за времето си военни машини се сблъскват на бойното поле край Ангора. Около 140 хиляди души маршируваха под знамето на Тимур, повечето от които бяха тежка и лека конница, въпреки че Тимур имаше пехота, сапьори и дори бойни слонове, както и отлично разузнаване, благодарение на което Тимур знаеше всичко за силите на противника, както и че анадолските бейове и кримските татари са недоволни от забавянето на заплатите и лесно ще избягат по време на битката или ще преминат на негова страна. Виждайки крайното неравенство на силите, Баязид предприема отбрана в Ангора и околните планини, но Тимур блокира града и с умели маневри на своята лека конница примамва турците към равнината, където има предимство. Според плана на Баязид турската армия е трябвало да реши въпроса с един удар в центъра, където еничарският корпус е трябвало да пробие вражеските редици и да унищожи противниците, докато фланговете са получили функцията на бойна защита и има спомагателни и ненадеждни войски. Виждайки, че Баязид прави точно това, което иска, Тимур изпраща най -добрите си части по фланговете, надявайки се да ги пробие, а след това да заобиколи и да изпревари врага. Битката започва с атака на кавалерията на Тимур по фланговете, но неочакваното се случва на дясното крило: въпреки че войските на Тимур успяват да смажат турците, сръбските рицари (само 600 души) издържат удара и здраво се придържат към позициите си, за което получиха похвала от Тимур, а командирът на атаката внукът на Тимур Абу Бакр-Мирза получи удар от него.  



Лек ездач на империята на Тимур.





Сръбски рицари от 15 век. В същото време на левия фланг офанзивата на войските на Тимур се развива успешно: бойните формирования на турците са разбити, а анадолците и татарите, както се очаква, дезертират на страната на Тимур. След срутването на левия фланг на турците, сърбите се оттеглят към основните си сили, които резервът, въведен от Тимур в битка, обгражда и напълно прекъсва.  




Баязид I в клетка. Много малко от турските войници успяха да оцелеят в тази битка, главно онези, които успяха да избягат от бойното поле и онези, които бяха взети в плен, включително султан Баязид I, който скоро горчиво съжали за останалия си живот.  Ако обикновените войници бяха превърнати в роби по заповед на Тимур, той остави Баязид в двореца си като домашен любимец, като периодично го „разхождаше“ в клетка, за да демонстрира силата си. Страданията на пленния турски султан приключват едва със смъртта му на 8 март 1403 г., докато в неговата страна те едва започват.  



Анатолия след битката при Ангора.