Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.12.2021 19:58 - Българите не са агресивни хора. Ето какво е войната
Автор: radostinalassa Категория: История   
Прочетен: 633 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Ще започна тази публикация с молбата "Не я споделяйте и не я копирайте! Четете и знайте!". Не е нужно да обяснявам защо. Светът е пълен с хора, чиито души са пълни със злоба, завист и егоизъм. Не искам подобни индивиди да четат подобна информация. Второ, пиша тази публикация, защото често виждам разни хора, които злобно и гневно да обявяват, че нашата България щяла да се оправи само с гражданска война, и копнеят да убиват и да стрелят. Едни щели да убиват политици, други пък цигани, циганите щели да колят българите, трети се заканва на полицаите, четвърти щял да разстрелва лекари, пети щял да беси предатели. Тези екземпляри не знаят какво говорят. Те имат някакъв психичен проблем или злобата им ги е превърнала в жестоки чудовища. Те нямат никаква представа какво означава тази ужасна дума "война".
image

image


Аз съм я виждал с очите си и твърдо заявявам, че ще направя всичко възможно, за да не я видя отново в собствената си родина. Всички, които копнеят за кръв, са мои потенциални врагове. Наясно съм, че няма да успея да накарам тези хора да се замислят, защото злобата напълно заслепява техния разсъдък. Днес повечето българи си въобразяват, че са по-компетентни, по-мъдри и по-умни от всички останали, че единствено те мислят правилно и всеки, който изрази различно от тяхното мнение, веднага му лепват психиатрична диагноза. Затова ще разкажа за едно малко момиченце, чиито живот беше прекършен от гражданската война и от зверове в човешки вид, които копнееха да убиват.
Тъкмо бях завършил военната академия и бях поел ръководството на антитеростичния отдел в една разузнавателна агенция, когато на българска земя се появи Шейха. Това беше прякорът на йорданския терорист Ахмад Фадил ал-Назал ал-Халайлах, повече известен като Абу Мусаб ал-Заркауи, лидер на джихадистката групировка "Джама"ат ал-Таухид уа ал-Джихад" (Единобожие и джихад), на базата на която неговият личен бодигард Абу Дуа (Ибрахим Али ал-Бадри, известен като Абу Бакр ал-Багдади) създаде зловещата "Ислямска държава в Ирак и Леванта – ИДИЛ". По онова време Абу Мусаб ал-Заркауи събираше ислямистки наемници, които да изпрати във войната в Босна. Тогавашното наше правителство беше глухонямо на нашите всекидневни доклади, че в България пребивава международен терорист. Няма да се впускам в подробности. В крайна сметка Заркауи беше предупреден от някоя височайша фигура в българската политика или контраразузнавателните служби и той избяга в Босна, където сформира отряд от около 300 арабски муджахидини (имаше всякакви главорези от Ирак, Сирия, Йордания, ОАЕ, Саудитска Арабия, Малайзия, Индонезия, Пакистан, Афганистан). Бях изпратен по следите му с група от петима колеги. Общо шест души. Срещу 300 опитни терористи. Влязохме в дирите на Заркауи. Да влезем в открит бой с неговата орда, беше безумие и чисто самоубийство. Въпреки това няколко пъти се сблъскахме в кратки престрелки. Отрядът на Шейха беше като кърваво торнадо. През което село преминеше (за Заркауи нямаше значение дали там живеят сърби, бошняци, хървати, християни или мюсюлмани), избиваше всичките жители. От пеленачета до старците. За мен Абу Мусаб ал-Заркауи беше истинското въплъщение на Сатаната. Убийствата и зверствата му доставяха огромно удоволствие. Той е същият убиец, който обезглави двамата български шофьори в Ирак и е заподозрян в нападението на българската база в Кербала. Ние сме превърнахме в гробари.




В едно босненско село федаините на Шейха бяха обезглавили всички жители, а отрязаните им глави бяха подредени като пирамида на мегдана. Ние фотографирахме този ужас и го предадохме на холандските "сини каски" от UNPROFOR, но всичките доказателства за ислямистките жестокости останаха в пълен мрак. Както каза един американски шпионин по този въпрос след войната: "Победителите никой не ги съди." Цели три месеца моят малоброен отряд следваше кървавите следи на джихадистите из снежните планини на Босна. Тогава се срещнахме дори с прословутия Аркан. Сприятелихме се, но той отказа да ни помогне. Така и не разбрах причините. И дойде нощта, в която реших да рискувам. Отрядът на Заркауи се намираше в едно малко село, близо до Ябланица. Знаех, че е изклал всички жители. Три часа след полунощ ние тихомълком нахлухме в селото, търсейки къщата, в която се е настанил самият Шейх. Но попаднахме в засада. Нямаше никакъв начин за отстъпление и бяхме обградени в празната сграда на селската поща. Последва най-тежкото сражение през живота ми. Цели три денонощия непрекъснат бой. Нямаше време нито за сън, нито за храна, нито за вода, нито за тоалетна. Ден и нощ постоянна стрелба. Муджахидините нападаха непрекъснато с диви крясъци, копнеещи да ни отрежат главите. Ние стреляхме на единичен режим, за да пестим боеприпаси, а от време на време предприемахме рисковани контраатаки, за да вземем пълнителите на убитите араби. На четвъртата сутрин зимното слънце плахо изгря сред пълна тишина. Зад и пред каменната ограда на пощата лежаха само телата на мъртвите терористи. Останалата част от отряда на Абу Мусаб ал-Заркауи беше напуснал селото през нощта. Ние предпазливо излязохме от пощата. Само един от нас беше леко ранен в ръката. Обиколихме сградите в селото. Всички жители бяха избити. Мъжете бяха изтезавани и разстреляни в двора на селската тепавица. Жените бяха заклани, като преди това бяха изнасилени. Църквата беше надупчена от куршуми и РПГ-та. Иконите бяха послужили на ислямистите като мишени, а очите на светците – изчегъртани с нож. В тази църква ние открихме единствения оцелял жител – 12-годишното момиченце Милица. Първоначално тя ни помисли за терористи и се опита да избяга, но я хванахме и с тактичен добродушен тон й обяснихме, че не сме врагове. Тя ни разбра. Поговорих с Милица и тя ми разказа ужасяващи неща. За зверства, които можеха да се сравнят с клането в Батак през 1876 година. Самата Милица беше пребита и изнасилена от много муджахидини. Заркауи я харесал и това спасило живота й. Не можехме да оставим само момиченцето в зловещото село и я взехме с нас. Наредих на момчетата да се редуват по един и да помагаме на детето при тежките преходи през снежните планини. Често се налагаше да я носим на гръб или на ръце. Милица рядко говореше. Но почти постоянно тихичко си тананикаше някаква песен. Една студена нощ, докато лагерувахме насред гората, Милица издебна един от моите другари, измъкна бойния му нож и се опита да си пререже вените на китките на крехките си ръчички. Всички скочихме и успяхме навреме да я спрем. Насила отнехме ножа от ръцете й и тя обезумя. Пищеше и ни удряше с малките си юмручета. Прегърнах я и я стисках до гърдите си, докато се успокои. После седнахме встрани и се опитах да й обясня, че не бива да се самоубива. За Бога, тя беше дете. Едва на дванадесет години. Животът й тепърво предстоеше. Говорих дълго с възможно най-нежния си тон. Милица търпеливо ме слушаше и тихичко хлипаше през сълзи. Не ме гледаше, а зяпаше в някаква невидима точка в нощния мрак. Накрая тя заплака и ми каза тези думи, които останаха забити като острие в сърцето и съзнанието ми до днес: – Ама защо да живея? Защо да живея? Те убиха тате. Те убиха мама. Убиха баба. Тя беше болна. Те убиха малкото ми братче. И съседите ... всичките ги убиха. Нямам си никого. Съвсем сама съм. Дори куклата ми Даша изгориха. И училището изгориха. Те ме изнасилиха. Редяха се един след друг. Бяха толкова тежки върху мен. И ми се подиграваха. Плюеха ме. Един от тях ми държеше ръцете. Те бяха силни. Те са големи хора. Исках да се защитя, да се бия, да умра ... но те бяха много силни. Аз вече нямам чест. Нямам нищо. Само Бог се смили над мен и ми даде скривалище в църквата. Онзи с черната брада ме търсеше да ме заколи и щеше да ме намери, но започна стрелбата ... Честно да си кажа, млъкнах. Тези детски думи ми разкъсаха сърцето. Погалих разплаканото дете по косата, без да кажа нито дума, станах и се отдалечих в нощната гора. Там не издържах и се разплаках от безсилие и гняв. Започнах да удрям вледенените стебла на борове с юмруци, докато от кокалчетата ми не тръгна кръв. През следващите дни бяхме изключително бдителни към Милица, за да не направи нов опит за самоубийство. Опитвахме се да я разсеем с разни игри, смешки и приказки. Тя дори се смееше понякога, но после отново ставаше мрачна. Плачеше често, когато я връхлитаха спомените. Стигнахме до един бежански лагер на Червения кръст. Предадох малката Милица на една служителка, като я предупредих да внимава с детето, защото е склонно към самоубийство. Нищо не си казахме с момиченцето. Служителката от Червения кръст я поведе със себе си. Милица се обърна през рамо и тъжно ме погледна. Аз направих неудачен опит да се усмихна и вдигнах ръка да й помахам за сбогом. И повече не я видях. Нямам представа дали е жива и здрава или е успяла да се самоубие.


Не ни оставаше нищо друго, освен да отмъстим на Шейха. Бяхме получили нареждане за изтегляне, затова бързахме да настигнем отряда муджахидини. Изминахме около двайсетина километра в марш на скок през снега на босненските върхове. Помня, че беше много студено. Бандата на Абу Мусаб ал-Заркауи беше пред нас. На над един километър разстояние. Делеше ни дълбока урва. Залегнах зад 50-калибровата снайперова карабина "Barrett M107" и се прицелих в чернобрадата мутра на Шейха. Целият треперех от студ, умора, изтощение, вътрешно напрежение, гняв и желание за мъст. Стрелях. Само веднъж. Ехото от изстрела отекна из снежнобелите върхове. Видях как куршумът откъсна крака на Заркауи. Той падна и заскимтя като улично псе. Неговите федаини го вдигнаха на ръце и го понесоха. Кълна се, целех се в главата му. Но тялото ми прекалено трепереше и това даде отклонение в балистичния полет на куршума. Но поне накарах Шейха да изпита болка. Повече не го видях. Изтеглихме се обратно. След години чух, че американците са убили Заркауи в Ирак. Дано да е вярно. Това е войната!





 


Тагове:   ужас,   манафи,   хипокампус,


Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: radostinalassa
Категория: Технологии
Прочетен: 13131835
Постинги: 11559
Коментари: 18328
Гласове: 6661
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Децата на дявола - нехора, сатанисти, педофили
2. Страшните истини - духовни, ДНК, синя кръв - евреи, араби, индуси, китайци.
3. Основното генетично различие между трите раси са пръстовите отпечатъци
4. Заземяването лекува възпалителните процеси
5. Мусорна ДНК. Холограма на плода. Педента на ДНК.УЗИ.
6. Душата, нейната генетика, потомците ни.
7. Връзката между българи и шумери
8. Реинкарнацията и генетиката
9. Раждането на тракийската азбука
10. На земята живеят четири вида човек
11. ГЕНЕТИЧНИЯТ АНАЛИЗ В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА ЗА ЕТНИЧЕСКИЯ ПРОИЗХОД НА ДРЕВНИТЕ И НАСТОЯЩИ БЪЛГАРИ
12. Американските бомби с обеднен уран
13. Лицензиран расолог - Вл. Авдеев
14. Енергоновата система на кръвта
15. Руският език не е руски, а български
16. Подслушват ли телефона ви?
17. Българският език - езикът на първите хора!
18. КОВИД - 19 и старите лекари
19. Хидра 1 и Хидра 2 - рак
20. Ябълков оцет - мастер клас
21. Истината за атеросклеротичните плаки и гъбичките
22. Уникален артефакт от Сибир, който принуди учените да преразгледат историята на древния свят
23. Мусорната ДНК се оказва критична за видообразуването
24. Д - р Райън Коул , патоанатом - ваксините са токсини
25. Ето я истината защо Русия нападна Украйна
26. Русия дълго време толерираше лудориите на западните си партньори и беше твърде толерантна към тях -лазерният"Метадрон Орхидея"
27. В България е създадена най - ранната писменост в света https://www.youtube.com/watch?v=q2TRX1vkCFg
28. Без САЩ комунизма нямаше да се роди
29. Болкотерапия чрез молитвена поза
30. Акад. Васил Николов: Носим гени на 8 000 години