Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.03.2023 09:32 - Как моралните импулси се намесват във физическия живот
Автор: anthroposophie Категория: История   
Прочетен: 5128 Коментари: 0 Гласове:
11

Последна промяна: 07.03.2023 09:35

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Лекция на Рудолф Щайнер, изнесена в Дорнах на 17. февруари 1925 (СС 221 “Земно знание и небесно познание”) 

Вчера се опитах да обясня, използвайки за пример Ницше, който искаше да бъде морален философ, как човек, който живее изцяло във външната цивилизация на днешния ден и въпреки това, подобно на Ницше, иска да потърси морални импулси, изхождайки от цялата човешка природа, неминуемо ще се провали, тъй като при днешния начин на познание е невъзможно да се открие как моралните импулси се намесват във физическия живот. Днес имаме цивилизация, която от една страна позволява да се прилагат законите на науката, които формират и образованието ни по такъв начин, че ние от деца поемаме възгледите за взаимовръзките в природата, а от друга страна имаме морален светоглед, който стои сам за себе си. Ние разбираме моралните импулси като повели или конвенционални правила за поведение, възникващи в контекста на социалния човешки живот, но не можем да мислим за моралния и за физическия живот в един и същи контекст 

И вчера аз посочих как от това, което Ницше превърна в своя върховна добродетел - честността - от честността към себе си и към другите, накрая стигна дотам да приеме само физическата страна на човека, а от физическата, която той усеща като прекалено човешка, след това да изведе и моралната. Тъй като искаше да бъде честен към тогавашния светоглед, той се провали с моралната си философия, защото не можа да види как моралното и физическото си взаимодействат в единство.

Това взаимодействие ние няма да го видим, ако не навлезем в онази област, която с право се нарича свръхсетивна. Трябва да сме наясно с факта, че единствено в самия човешки живот се установява контакт, така да се каже, между това, което чувстваме като морални импулси или морални идеали и физическото въздействие, физическите процеси в самото човешко същество. И големият въпрос днес е следният: Ако аз имам морален импулс, той остава ли си нещо изцяло абстрактно или може да се намеси във физическата организация?

Вчера Ви казах, че когато застанем пред една машина, можем да сме сигурни, че моралният импулс не се намесва в нейния механизъм. Между това, което е морален миров ред и механизма на машината, поначало няма никаква връзка. Ако човешкият организъм също се представи като машина, както все по-често се случва в съвременния научен светоглед, то това се отнася и за човека, то моралните импулси остават илюзии. Човекът може най-много да се надява, че някакво същество, дадено му чрез откровение, ще се намеси в моралния миров ред, възнаграждавайки добрите и наказвайки лошите; но той не може по никакъв начин от самия миров ред да види някаква връзка между моралните импулси и физическите процеси. 

Днес бих искал да посоча областта, в която наистина се осъществява тази връзка между онова, което човекът преживява в себе си като морално и онова, което е физическо. За да разберем по-добре обясненията, които ще трябва да дам, нека най-напред да разгледаме животното.

При животното имаме взаимодействие на физическия организъм, етерния организъм на формиращите сили и астралния организъм. Действителният аз не е пряко въплътен в самата животинска организация, а се намесва в нея отвън като групов аз. При животното трябва да сме наясно с факта, че в неговата организация могат ясно да се разграничат две направления. Да вземем главата на животното. И при висшите животни, както и при човека, главата е най-съвършеният носител на нервно-сетивния организъм. Виждаме как всичко, което животното приема от външния сетивен свят, по същество прониква в него чрез органите на главата му.

Вярно е, разбира се, това, което винаги съм подчертавал - не бива да свързваме разчленението на един организъм непосредствено с някаква физическа част от него. Трябва да кажем, че животното в известно отношение е изцяло глава, тъй като може да възприема навсякъде по продължение на тялото си. Но в главата животното предимно е нервно-сетивен организъм. Там то осъществява връзката си с външния свят.  

Ако след това разгледаме животното в цялостната му организация , така че да го видим във връзка с останалия му организъм, как другият полюс на главовата му организация се намира, така да се каже, към края на опашката, тогава като разгледаме разчленението на животното в неговата физическа, етерна и астрална организация, нещата стоят така, че при него астралното движение, протича отзад напред 

Астралните течения, теченията на неговия астрален организъм, непрекъснато се движат отзад напред и се срещат с впечатленията, които сетивата изпитват в главата. Така че в животното имаме преливане едно в друго отзад напред и отпред назад. Бих искал да нарисувам схематично това преливане, при което астралните течения в животното се движат отзад напред (червените стрелки), а сетивните впечатления текат срещу тях от главата назад (жълти стрелки). Между тези две течения в животното има взаимодействие, което се разпростира върху целия организъм.

 

                  image

Това взаимодействие се наблюдава ясно при кучето. Кучето вижда своя стопанин и размахва опашка. Когато то види стопанина си и замаха с опашка, това означава, че има впечатление за своя стопанин и срещу това впечатление, което върви отпред назад, т.е. срещу впечатлението отвън, струи астралното отвътре. И това насрещно струене на целия организъм отзад напред се изразява в махането на кучето с опашка. Налице е пълна хармония. Който се интересува от физиономията на кучето, когато то изразява радост, не бива да се вторачва толкова в лицето му, когато то гледа стопанина си, а трябва да погледне махането на опашката: в него има физиономия. 

Това по принцип важи за всяко животно. Само че когато слезем например на нивото на рибите, то не се забелязва толкова, защото при тях астралното тяло има голяма независимост. Но за ясновиждащото съзнание това е още по-ярко. За това съзнание е съвсем ясно, че когато рибата по някакъв начин възприема с нервно-сетивния си апарат нещо, което идва към нея по течението, тя самата изпраща към него отзад напред собственото си астрално течение и тогава се получава чудесно преплитане на това, което рибата вижда, с това, което тя носи насреща. 

Това интимно преплитане на астралното течение отвън - защото едно същество получава отвън заедно със сетивните впечатления именно едно астрално течение - и астралното течение отзад напред при човека се прекъсва поради факта, че той е изправено същество. 

Тъй като човекът е изправено същество, той не е в състояние да изпрати астралното течение толкова директно към сетивните впечатления по същия начин, както например кучето. Кучето има хоризонтален гръбначен стълб. Движението на астралното отзад напред преминава директно през главата му. При човека главата е повдигната. По този начин цялата връзка между тези астрални течения, които текат отзад напред, които съставляват действителното вътрешно същество, хармонизирането на тези течения с теченията, идващи чрез сетивните впечатления, не е толкова просто като при животните.  

И именно що се отнася до моралната природа на човека, трябва да се проучи точно това, което току-що предпоставих, за да се разбере как при него моралното се намесва във физическото. По отношение на животните не говорим за морал, защото при тях този поток на астралното отзад напред и отпред назад не се прекъсва от нищо. При човека се случва следното. 

Човекът издига главата си над астралното течение, което идва от него и което върви отзад напред. Това издигане на главата означава въплъщаване на аза. Фактът, че кръвта, така да се каже, не просто изминава хоризонтален път, а трябва да тече нагоре като носител на вътрешните сили на аза, кара човека да преживява този аз като свой индивидуален аз. Обаче това също така означава, че при човека главата, т.е. основният носител на сетивните впечатления, е отдадена единствено на външния свят. Човекът всъщност е организиран по такъв начин, че осезанието му е в много по-хлабава връзка например със зрението, отколкото при животното. При животното има тясна връзка между осезанието и зрението. Когато животното види нещо, то има непосредственото чувство, че докосва това, което вижда. Органите за осезание се чувстват стимулирани от самото виждане. Това тяхно стимулиране идва с течението, движещо се отзад напред.  При човека главата е отделена и изцяло отдадена на външния свят. Това най-вече се изразява в зрението. Можем да кажем, че при човека това сетиво е един вид етерно сетиво. Ние постепенно с помощта на съжденията се учим да преценяваме например какви са разстоянията във физическия свят и под. Като човеци ние виждаме предимно онова, което се изразява в цветовете и техните нюанси.

Имайте предвид, че едва по времето, когато се заражда интелектуализмът, човекът преминава към перспективата в живописта. При по-старите художници няма да откриете пространствена перспектива, защото едва в този период, по заобиколен път през съжденията, през интелектуализма, очите свикват да виждат онова реално нещо, което се изразява в перспективата, т.е. в разстоянията. 

За окото съществуват главно цветът, светлосянката, нейните нюанси. Но тъй като е разпростряно върху предметите, това всъщност идва от космоса. Слънцето изпраща светлината и понеже идвайки от космоса, тя пада върху предметите на Земята и се отразява обратно, окото в действителност вижда нещата не с помощта на земните сили, а с помощта на космическите, на мировите сили.

Това е въобще симптоматично за човешката глава. Тя е повече отдадена на етерното в света, отколкото на физическото. Човек всъщност намира своя път към физическия свят, като се разхожда в него, като го докосва, а не толкова чрез сетивата на главата си. 

Помислете само колко призрачен би бил светът, колко етерно-призрачен, ако не схващахме пространствеността чрез осезанието, а само онази част от нея, която ни предава окото! Организацията на животните по отношение на главата е съвсем различна от тази на човека. Животинската организация е много по-свързана с физическата реалност чрез главата, отколкото човешката организация. Във възприятията от главата си човекът има нещо идеално, защото то е етерно. С главата си той всъщност живее изцяло в етерния свят. 

Но главата даже и външно е изваяна по подобие на космоса и това, което казвам, не е просто нещо повърхностно. Вземете формите на главата при отделните животни. Те са пряк израз на собствената им животинска телесност. При животните не можете да откриете тази космически закръгленост, която има човешката глава. В главата си човекът наистина е копие на космическата сфера и той се издига до това нейно копие благодарение на факта, че линията на тялото му не е хоризонтална, както е при животните, а вертикална; той се издига от хоризонтала във вертикала. 

Това проличава особено ясно, когато се разглежда цялата организация на човека. Физическата организация на човешката глава е свързана с етерната организация, която наистина изцяло отразява чистотата на космоса. Организацията на човешката глава в етерното тяло през целия живот на човека на Земята е нещо, което е слабо засегнато от земното, което именно в етерната си част, а още повече в астралната, остава изцяло космическо. Също така когато човекът преминава от един земен живот в следващия, организацията, която се намира извън главата му, т.е. това, което е под главата му, защото главата се губи като силова система след смъртта, се трансформира - разбира се, не физическата материя, а силовата връзка, - метаморфозира и става глава в следващото въплъщение, в следващия земен живот. Така че за да се превърне в главова организация, човешката организация трябва първо да премине през космоса. На Земята главовата човешка организация изобщо не може да се формира. 

Чрез главата си човекът е абсолютно свързан с космоса, само чрез останалата си организация той е свързан със земното. Затова можем да кажем: При животното цялата конфигурация на главата възниква от останалата му организация, а при човека главата възниква с известна независимост от останалата организация. Тази останала организация обаче напира в главата на човека във всичко, което у него се превръща в жест и мимика. Защото когато изпитваме някакво вътрешно вълнение, да речем чувство на страх, тогава това, което се намира в обмяната на веществата, в системата на кръвообращението, се изразява чрез силите на човешкия организъм в побледняването на лицето и в мимиката. Подобно е положението и с другите вътрешни вълнения. В човека виждаме как това, което се намира в останалата част на организма, се излива духовно-душевно, т.е. астрално, в главата. И това, което живее астрално в останалата част на организма, се изразява физиономически в главата, може да се каже, дори подвижно-физиономически, в цвета на кожата, но най-вече в изражението на лицето. 

Много интересно е да се проучи например как човек придружава това, което изрича - а то идва от аза му - с определена мимика, как лицето му изразява това, което живее в астралното му тяло. Ако се вгледате в лицето на човек, който говори, вие получавате с думите, които изрича, неговия аз, а с мимиката - и съпътстващите процеси в астралния му организъм. Но с този астрален организъм на главата, който поражда израженията на лицето, е свързан и етерният организъм на главата, а етерният организъм на главата е прекрасен образ на космоса. Много странно е да се наблюдава свръхсетивно един говорещ човек. Тогава се вижда как астралният организъм се проявява навсякъде в израза на лицето му, обаче етерният организъм на главата е слабо засегнат от този израз на лицето. Етерният организъм на главата се съпротивлява да поеме в себе си, в своите движения, мимиката. Много интересно е да се види, че някои песнопения, например химни, при които човекът е проникнат в астралното си тяло от чувство за святост, лесно се поемат в етерния организъм на главата и наистина етерният организъм към лицето показва при всяка мимика игра на светлината; но в по-задните части етерното тяло показва рязка съпротива срещу поемането на каквито и да било процеси от мимиката.

Оттук виждате, че човешката глава наистина се намира в определена връзка с останалата част на организма, но тази връзка е подчинена на определени закони, защото етерното тяло е създадено по модела на космоса и би искало да остане в тази конфигурация на космоса, не би искало да бъде заблуждавано, особено от това, което идва от страстите, от нагона, от инстинктите на човешката природа. 

Има и още нещо изключително важно. В лицето виждаме определена мимика, която се разкрива външно в човека. Това изражение на лицето зависи от неговия темперамент, от характера му, от различни душевно-физически специфики. Но в човека има и друга, дори много по-жизнена мимика, само че тя се намира не в неговото съзнание, а в подсъзнанието. Тя е от екстрасензорно естество. Намира се в област, до която не може да се достигне със сетивното наблюдение. 

Ако погледнете астралното тяло на човека, но не при главата, а при системата от веществообмена и крайниците, тоест ако погледнете как астралното тяло на човека обхваща и пронизва и краката, как обхваща и прониква в долната част на тялото, тогава в тази част на астралния организъм също ще видите мимика, и то много жива мимика - една физиономия, която се изразява там. И най-странното е, че тази мимика, тази физиономия, се разкрива отвън навътре.  

Така че, докато мимиката, която изразява човешката реч или друго някакво човешко участие в обкръжаващата среда, се разкрива външно, една друга мимика, която човек обикновено не осъзнава, се разкрива вътрешно. Това е много интересен факт. Бих искал да ви го покажа схематично.  

                        image

Да предположим, че тук е човека. След това тук имаме астралното тяло (червено), което е причина за мимиката на лицето, разкриваща се навън. Имаме същото астрално тяло, но друга част от него (жълто) и докато тук (горе) в това астрално тяло имаме мимика, която се разкрива навън, тук (долу) имаме мимика, която се разкрива изцяло навътре: тази част от астралното тяло обръща, така да се каже, едно лице навътре. Човекът не знае нищо за това в обикновеното си съзнание, но то е така. Ако се вгледаме в детето, ще открием как то непрекъснато обръща това лице навътре от тази част на астралното тяло, а ако се вгледаме във възрастния човек, мимиките дори стават повече или по-малко постоянни. Човекът получава там една физиономия навътре. И какво представлява тя? Тя се основава на следното.

Когато човек има като импулс това, което в обикновения живот с право се нарича добро, морално действие, тогава вътрешно се наблюдава по-различна мимика, отколкото когато човек има в себе си като импулс зло действие. Когато някой извършва егоистично действие, той вътрешно има едно грозно изражение на лицето, ако мога така да кажа. Защото по принцип всички морални постъпки се свеждат до неегоистичност, а всички неморални постъпки - до егоизъм.  

Само че в обикновения живот тази реална морална преценка се прикрива от факта, че някой всъщност може да бъде много неморален, т.е. изцяло пропит от егоистични подбуди, но формално да следва определени морални правила. Тогава те изобщо не са негови собствени правила. Той е вкаран в рамките на нещо, което е възпитан да прави или пък го прави, защото се смущава от това, което казват другите. Вмъкнат е в една верига като нейно звено. Но истински моралното, което действително е неотменна част от човешката индивидуалност и живее в нея, е така устроено, че доброто идва от онзи интерес, който имаме към другия човек; от онзи интерес, който можем да придобием, ако чувстваме и усещаме това, което другите чувстват и усещат, като свое, докато неморалното по произход е нещо, в което човекът се затваря, в което не чувства това, което чувстват другите хора.  

Да мислиш добре по принцип означава да си способен да съпреживяваш с другите хора, а да мислиш зле означава да не си способен да съпреживяваш с тях. Това може да се превърне в закони, конвенционални правила, неща, от които човек се срамува или не се срамува. Тогава това, което всъщност е егоистично, може да бъде много силно потиснато от конвенцията. Но по принцип решаващо за моралната оценка е не това, което човек прави, а трябва да вникнем по-дълбоко в човешкия характер, в човешката природа, за да можем да преценим действителната морална стойност на човека. 

Моралната стойност се изразява в астралното тяло чрез факта, че тази част от него обръща навътре едно красиво лице, когато в човека живеят неегоистични действия, алтруистични импулси, обаче обръща грозно лице навътре, когато в човека живеят егоистични, зли импулси. Така че един дух, който чете вътре в [астралния] човек, може да прецени по тази физиономия точно толкова добре дали човекът е добър или зъл, колкото ние можем да преценим човека по изражението на лицето му според други качества.  

Всичко това не присъства в обикновеното съзнание, но то неизбежно съществува. Няма начин нечестността да не проникне дълбоко в този човек. Бихме могли да си представим един хитър злодей, който владее цялата си мимика, това, което излиза навън; който би имал най-невинното лице на света, разгръщайки най-злодейските импулси - но в това, което е в астралното му тяло и му придава вътрешна физиономия, мимика, той не може да бъде нечестен, там той се превръща в дявол в същия момент, в който има своите неморални подбуди. Външно този човек може да изглежда невинен като дете, а вътрешно, в себе си, да прилича на дявол; и чистият егоист гледа сърцето си с дяволска усмивка. Това е просто такъв закон, каквито са и природните закони. 

Но сега идва решаващото. Ако тук (долу) се развие уродлива физиономия, тогава главата, свикнала с космоса, отблъсква тази физиономия, не я приема и човекът формира в своята етерност такова тяло, каквото направихме на Ариман, където главата е атрофирала, станала е инстинктивна.

 
                       image

                           Главата на Ариман, изваяна от Рудолф Щайнер

Всичко преминава в долните членове на етерното тяло. Главата не приема това и човекът става ариманичен в своето долно етерно тяло, а после пронизва и главата си с това, което ариманичното тяло изтласква в нея.

Защото странното е, че в главата, дори в топлинния етер на главата, човек отблъсква физиономията на неморалното, не я допуска до себе си. Така че неморалният човек носи в себе си един етерно-ариманичен организъм, а главата му остава неповлияна от това, което е в него. Тя си остава образ на космоса, но все по-малко му принадлежи, защото космосът не може да проникне в нея със собствената си същност. 

По този начин неморалният човек напредва малко в сравнение с живота си в предишната инкарнация. Това, което е станало негова глава при трансформацията от останалата част от тялото на предната инкарнация, си остава пак глава и когато умре, той изобщо не е стигнал много далеч по отношение на главата си. От друга страна, онова, което моралната фантазия поражда вътрешно, протича в човека до главата. То поражда вертикалната посока. Във вертикалната посока всъщност не тече никаква неморалност. Неморалността засяда и ариманизира човека. Във вертикалната посока тече само моралното. И става така, че още в етера, в топлинния етер на кръвта, във вертикалната посока физиономията на неморалното бива отблъсната. Главата не го поема. Моралното обаче се издига до главата с топлината на кръвта още в топлинния етер, още повече в светлинния етер и особено в химическия и жизнения етер. Човекът пронизва главата си със собствената си същност.

Тук имаме наистина влияние на моралното във физическото, при което можем да кажем, че етерната главова организация на човека има афинитет към моралното в човека, но не и към неморалното. И никой, който остава при обикновеното физическо-сетивно наблюдение на света, не може да види как моралните импулси действат до физическото по заобиколен път през етерното. Трябва да разгледаме цялостния човек според етерната и астралната му организация, тогава ще имаме област, в която ще видим как моралното се намесва в цялата човешка организация.

Сега можете да си представите, че всичко изглежда по различен начин, когато човек умре. Ако главата му е отблъснала силите на останалата му организация, тогава в етерното тяло, което той изхвърля след няколко дни, няма да има нищо от него в главата. Човекът няма да направи никакво особено впечатление на света. Той няма да съдейства за по-нататъшното развитие на Земята, защото не изпраща сили в това, което достига до бъдещето. Ако човекът е развил в себе си морални импулси, които главата му е поела, тогава етерното му тяло го напуска като човек. Неморалният човек е напуснат от етерното си тяло, при което то има наистина ариманичен вид. Даже без да се опитваме да срещнем самия Ариман, можем да получим точно впечатление за ариманичната форма, когато видим как етерното тяло на неморалния човек преминава в космоса. То е ариманизирано в своята форма. За разлика от него при човек с морални импулси етерното тяло, което се отделя от астралното тяло и аза два-три дни след смъртта, е очовечено, по човешки закръглено и избистрено. 

Такъв човек преработва това, което преживява на Земята, също и в главата си, а не само в останалата част от организма и го предава на космоса чрез факта, че главата му е подобие на космоса. Главата е подобие на космоса, а останалата част от организма не прилича много на космоса; известно време, след като е предадена на космоса, тя се разпръсква като облак и пада повече или по-малко на Земята или най-малкото бива изтласкана в течения, които обикалят около Земята. Но онова, което човекът е отпечатал в главата си от своята моралност, се излива в необятната шир на космоса, чрез него човекът работи за преобразуването на космоса.  

Следователно можем да кажем: чрез начина, по който човек е морален или неморален, той работи за бъдещето на Земята. Неморалният човек предава на силите, които обкръжават Земята - а те са важни за цялата дейност, защото от етерното по-късно възниква физическото на Земята - това, което етерно се стича до Земята и на свой ред се свързва с нея или това, което живее в нейното обкръжение. За разлика от неморалния човек един морален човек, който е поел в главата си силите, които се развиват именно чрез моралните импулси, предава на целия космос това, което е изработил на Земята.

На Земята, ако останем вкопчени за нея, не можем да видим как всъщност действат моралните импулси; там те остават абстракции. Да вземем моралните импулси на някой морален философ, да речем Хербарт 1.  Той изброява пет морални импулса: вътрешна свобода, добронамереност, съвършенство, справедливост и честност. Така че ако човек действа в съответствие с тези пет добродетели, е морална личност. Но Хербарт всъщност не може да посочи с какво те са повече от една абстракция: той просто е морален човек. Обаче  какво означава това за света, той не уточнява. 

Е, добродетелите могат да се формулирст и по различен начин, в зависимост от това как се обобщават определени човешки импулси. Вчера Ви изброих четирите кардинални добродетели на Ницше, който ги групира по малко по-различен начин. Той разграничава, както казах, честност към себе си и приятелите си, храброст към враговете, великодушие към победените и учтивост към всички хора. Други морални философи пък са посочили други добродетели. Но всички тези добродетели остават абстракции, ако се познава само физическата страна на човека. Тогава ние заставаме с тези добродетели като импулси пред човека, все едно стоим пред една машина и й заповядваме - колкото и да убеждаваме машината, тя няма и да си помисли да приеме каквото и да било от нашите импулси.  

По същия начин човешката природа, за която говори днешният светоглед, не може да приеме нищо от моралните импулси. За да разберем реалността, въздействието на моралното, трябва да навлезем в свръхсетивната сфера.

Свръхсетивното е обърнатата навътре мимика, обърнатият навътре жест, който в зависимост от това дали е морален или неморален, се възприема или отблъсква от главата и така преминава в света или се разбива, разпръсква, раздробява на Земята. 

Дори и един морален философ с такава вътрешна сила като Ницше увисва във въздуха със своите морални принципи и може да стигне до укрепване само по начина, по който Ви казах вчера. Но това не е истинско укрепване. Въпреки че искаше да се постави “извън всякакво добро и зло", той трябваше накрая да се върне към човешката физика - ето къде се провали. Така че, ако искаме да схванем действието на морала, трябва да излезем извън рамките на обикновения физически миров ред, трябва да навлезем в свръхсетивната област, трябва да сме наясно с факта, че макар и моралът да проблясва абстрактно във физическия свят, неговото действие може да бъде видяно и оценено само в свръхсетивния свят.

————————-

Бележка 

1 Йохан Фридрих Хербарт (1776 - 1841), професор по философия, завършил кариерата си в университета в Гьотинген, срв. Рудолф Щайнер, “Загадките на философията”, СС 18

 




Гласувай:
11



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 824290
Постинги: 458
Коментари: 15
Гласове: 6142
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031