Четиримата отци на Латинската църква, Якоб Йорданс

На 16 юли 1054 г. в Света София в Константинопол се извършва литургия, а гласовете на певците минават под арките на купола, който няма равен в целия християнски свят. Службата беше пълна с хора, но никой от тях не подозираше какво ще се случи.

Трима мъже в латински одежди влязоха в катедралата и без да спират, продължиха направо към олтара. Това бяха посланиците на папата (легати), водени от кардинал Хумберт де Силва Кандида, жлъчен и непоколебим човек. Без да се поклонят, легатите поставят пергамент с печата на папата (була) на олтара.
Обърнаха се и напуснаха храма. И накрая, те предизвикателно  отърсиха  праха от краката си — в Библията, този жест означаваше проклятие върху града или дома. В пергамента папата анатемосва патриарх Михаил Керуларий, тоест отлъчва го от Църквата. В документа той е наречен «еретик», «симонианин» ( тоест търгуващ с църковни длъжности) и « вълк в овча кожа».

Всичко започна година по-рано. Патриарх Михаил закрива всички латински църкви в Константинопол. Официалната причина беше ритуален спор: латините използваха безквасен хляб (без квас) за причастие, а гърците — квасен хляб. Майкъл го нарече обида към вярата. Папата прие затварянето на църкви като лично предизвикателство. Освен това той отдавна искал да установи властта на Рим над цялата християнска църква.

Според легендата шокираните духовници се втурнаха след посланиците и ги помолиха да си вземат документа. Но легатите го хвърлиха на тротоара и си тръгнаха.

Хумберт знае много добре и крие, че папа Лъв IX умира на 19 април - три месеца преди тази сцена. В деня на смъртта му легатите губят правомощията си. Но Хумберт действал без разрешение - бил воден от лична омраза към патриарха и фанатичното убеждение, че трябва да бъде поставен на негово място.

Патриарх Михаил обаче имаше добра интелигентност. Знаеше за смъртта на папата. Затова на 20 юли той свиква съвет и анатемосва легатите , но не и покойния Лъв IX. Епископите единодушно подкрепиха Михаил. Проклятия се чуха и от двете страни.

В резултат на това обединената църква се раздели на католическа на Запад и православна на Изток. И 1054 г. става отправна точка на Голямата схизма .

 

Годината 1054 не е внезапна катастрофа. Това беше точката, в която пукнатините, които се натрупваха от векове, се събраха. За да разберете защо Хумберт е сложил този пергамент на олтара, трябва да се върнете около седем века назад.

Езикова и културна пропаст

През 4 век, когато император Константин премества столицата от Рим в Константинопол, Западът остава латиноговорящ, а Изтокът — гръцкоговорящ. Първоначално това не пречеше: образованите хора знаеха и двата езика. Но с течение на времето ситуацията се промени. На Запад забравиха гръцкия, на Изток спряха да учат латински. Ситуацията се влошава допълнително от арабските завоевания през 7-ми-8-ми век. Средиземно море е изпълнено с пиратски флотилии от араби — почти не са останали безопасни морски пътища. Рим и Константинопол все по-рядко си разменят съобщения, а кореспонденцията рязко намалява.

Когато хората спрат да разбират езика на другия, теологичните аргументи се превръщат в разговор между глух и сляп човек. Преводачите не предадоха точно термини. Думи, които имаха едно значение на гръцки, придобиха друго на латински. Поради това се раждат взаимни обвинения в ерес. До 11 век Рим и Константинопол мислят толкова различно, че искрено престават да се разбират. И дори когато искаха да постигнат споразумение —, те не можеха.

Филиокве: една дума, която промени догмата

През 7 век Западът започва да вмъква една нова дума в Символа на вярата. Символът на вярата не е просто молитва, а нещо като конституция за християнството, обобщение на това, в което вярват всички християни. Той беше приет с голяма трудност: на два Вселенски събора през 4 век — в Никея и Константинопол. Епископи от цялата империя спорели, псували и гласували, докато се споразумеят за окончателния текст. От този момент никой нямал право да променя нито една дума в него без нов Вселенски събор.

И сега, триста години по-късно, Западът тихомълком добави една дума - «филиокве», което в превод от латински означава «и от Сина». Оказа се, че Светият Дух идва не само от Отца, но и от Сина. Това е направено първо в Испания през 7 век, след което е взето във Франция. Самите папи в началото бяха против. Но към 11 век Западът вече счита това за норма.

А на Изток една допълнителна дума предизвика ярост. Първо, защото я вмъкнаха без Вселенския събор. Второ, гърците вярвали, че поради това Светият Дух става, така да се каже, най-младият в Троицата.

В резултат на това богословският спор се превърна в политически. Възникна въпросът: кой има право да решава в какво да вярва в целия християнски свят — един папа или всички църкви заедно?

Икона на Светата Троица създадена от Андрей Рубльов Кой отговаря: папата, патриархът или императорът

Във Византия патриархът е назначен от императора и подчинен на него. Императорът се смяташе за Божи наместник на земята, а патриархът — за негов духовен помощник. На Запад всичко беше различно. След падането на Римската империя папите остават единствената сила, която поддържа реда. Те се научили да управляват земи, да се бият и да преговарят с кралете. Папата не е бил подчинен на никого — нито на императора на Свещената Римска империя, нито на френския крал.

Когато тези две системи се сблъскаха, започна вечен спор. Рим поиска пълно подчинение на себе си като « наследник на апостол Peter». Константинопол признава папата само «the primacy of honor» — за първи сред равни, но не и за глава. Беше невъзможно да се комбинират тези позиции.

Ритуални спорове и взаимни оплаквания

Към 1054 г. Рим и Константинопол вече няколко пъти са на ръба на разрива. През 732 г. византийският император отнема църквите в Южна Италия от папата и ги предава на патриарха на Константинопол —. Папата отговаря, като отлъчва императора. През 8-ми – 9-ти век византийските императори унищожават икони, а папите ги защитават —. Това се нарича иконоборство. През 9 век патриарх Фотий и папа Николай I се проклинат един друг кой да назначава епископи в България. Тогава се прибавил и същият дебат - с какъв хляб да се причасти: безквасен или квасен. Всяка такава кавга оставяше белег. До 1054 г. са се натрупали толкова много белези, че всяка искра може да предизвика експлозия.

Католиците използват безквасен хляб за причастие Обет за безбрачие: бомба със закъснител

През 11 век на Запад се разгръща Грегорианската реформа. Неговите поддръжници, включително кардинал Хумберт, поискаха всички свещеници да спазват обет за безбрачие. Те смятат брака за оскверняване на църковен служител и твърдят, че тайнствата, извършени от женен духовник, са невалидни. За гърците това било дивотия. Във Византия свещениците се женят спокойно, преди да получат ранг (, с изключение на bishops), и забраната за брак им се струва неестествена.

Когато патриарх Михаил Керуларий съставя списък на греховете на латините, безбрачието стои там наравно с безквасните хлябове и поста в събота. Този спор се превърна не само в ритуален —, но се възприемаше като въпрос на чистота на вярата. Как можете да се доверите на църква, която забранява на свещениците това, което самият Бог позволява? Взаимното отвращение достигна своя връх.

Накрая и безвъзвратно

Съвременниците на събитията от 1054 г. не осъзнават мащаба на разцеплението. Мнозина си помислиха: «Е, те отново се сбиха —те ще сключат мир». Не сключиха мир. След 42 години започват кръстоносните походи, а през 1204 г. кръстоносците плячкосват Константинопол, изнасят мощите на светците и поставят на патриаршеския престол латинско протеже. След това помирението стана невъзможно.

Едва през 1965 г. папа Павел VI и патриарх Атинагор премахнаха анатемите от 1054 г. Но църквите останаха разделени. Твърде много ги е разделило за деветстотин години: езици, политика, теология, ритуали и обикновена човешка гордост, което не позволи на никой от тях да направи първата крачка към помирението.
Гардарика