Колорадо. 20 юли, 2012 година. 
 Киносалон, в който стотици хора очакват да започне премиерата на "Черният рицар: Възраждането" от франчайза "Батман". 

 Било е горещо, част от зрителите са били запотени; разпоредителите нервни, но общото настроение е било усмивка и трепетно очакване. 

 Мъж на около 30 години, малко преди началото излиза за да купи пуканки. За него и за дъщеря си. Няма представа колко решителен ще е този каприз. 

 В същият момент в залата влиза Джокер. По-точно маскиран като Джокер, вживяващ се в ролята му фен. Напоследък е бил напреднат заради това, че не се е справял в университета, където учил неврология. Прекъснал е антидепресантите, които от дълго са ми били назначени. Мислил е, че те му пречат да се съсредоточи. 

 Чакал е също премиерата. Може би, най-трескаво от всички. 
 В този момент наистина се е вземал за отрицателния персонаж от филма. Въоръжен е бил с двуценка, автомат и пистолет Глок. 

 Прострелва 70 човека, включително и момичето, чийто баща се връща с пуканките. 

 Бяга през аварийния изход, но по-късно е арестуван. 
 Осъден е за 12 убити и 58 тежки телесни повреди.
 Осъден е на смърт. 

 Шокиран е когато чува присъдата, не вярва, че това му се случва.
 Все едно се събужда в друг филм. 

 Помня дискусиите по интернет форумите. 
 Редовните критикари, а и доста нормални хора скочиха срещу комиксите, срещу агресията в киното, имаше дори изцепки, че младежът е бил манипулиран, че това било агресивна реклама и т.н. теории на конспирацията, които макар и изречени от съвестни и загрижени хора ми дойдоха повече. 

 Скочих разбира се, да защитавам изкуството, като всяка дума ме прострелваше. Защото се чувствах в залата. 

 Обичам фантастиката. Супер геройския жанр - не толкова, но от малък си го следя. Бях на излъчването в България, в кино централ с репортерски пропуск. Тогава работих в плевенския седмичник BG Север. 

 Ако живеех в Аурора Колорадо щях да бъда в киното. И може би нямаше да съм излязъл за пуканки. 
 
 Не знаех, че години по-късно ще работя в Плевенския театър и в най-голямото читалище на града, в което също има две театрални зали и много постановки. 

 Винаги влизам последен. 
 Познавам всички чести посетители в театрите. Не са повече от 200 човека. От над 70 000 град. 
 Малко повече са тези, които ходят по 2-3 пъти на театър за един сезон. 
 Най-много влизат по веднъж в зала на масово културно мероприятие (концерт, театър, кино) на година. 
 
 Много е вероятно в онзи киносалон, повечето убити и ранени да са точно хора, които по невероятен съдбовен каприз са избрали точно този ден да си доставят това удоволствие.

 Същото се отнася и за зрителите в Crocus.
 Все едно съм ги виждал, все едно съм споделял с тях зала, защото стрелците биха могли да влязат във всяка една от залите, във всеки един момент, а аз...вярвайте ми...добре познавам трепетното вълнение преди театър. 

 Трябва да си голям изверг за да използваш трагедиите им за да цедиш консперативни теории и да се надсмиваш на онези, които им съчувстват. 

 Това показва колко ниски са задръжките на вживяващите се като русофоби в България тези дни. 

 Защото тези трагедии могат да се случат навсякъде. 
 Защото винаги ТИ или ТВОИ РОДНИНИ могат да се окажат на някое такова място, независимо колко непривично им е то.