В съдилището на Пилат^[1] (2 ч.) 

Пилат се разочарова и му стана много неприятно. Когато евреите се завърнаха със своя затворник, той ги запита нетърпеливо какво искат да направи. Напомни им, че вече беше разпитал Исус и не бе намерил в Него никаква вина. Каза им, че повдигат обвинения против Него, но не могат да докажат нито едно от тях. Изпратил ги бе при Ирод – тетрарха на Галилея, техен сънародник, но и той също не бе намерил в Него нещо достойно за смърт. “И тъй, като Го накажа – рече Пилат, – ще Го пусна.”

Тук Пилат показа своята слабост. Бе заявил ясно, че Исус е невинен и въпреки това намери за нужно да Го бичува, за да усмири гонителите Му. Пожела да пожертва справедливостта и принципа, правейки компромис заради тълпата. Това го постави в неблагоприятно положение. Тълпата се възползва от неговата нерешителност и ревна още по-силно. Ако от самото начало бе застанал твърдо, отказвайки да осъди човек, когото намира за невинен, Пилат би строшил онази фатална верига, която щеше да го окове и да му причини угризенията и чувство за вина, измъчвали го до края на живота му. Ако бе останал верен на своите убеждения за правото, евреите нямаше да имат смелостта да му диктуват. Христос пак щеше да бъде умъртвен, но вината нямаше да падне върху него. Пилат обаче изнасили съвестта си стъпка по стъпка. Потърси извинение за себе си да не съди справедливо и безпристрастно и сега се намери почти безпомощен в ръцете на свещениците и управниците. Колебливостта и нерешителността му се оказаха гибелни за него.

Но дори и сега Пилат не бе оставен да действа сляпо. Една вест от Бога го предупреди да не извършва делото, което щеше да извърши. Вест от Бога го предупреди да не извършва делото, което бе готов да извърши.  В отговор на Христовата молитва жената на Пилат бе осияна от небесен ангел и в сън тя видя Спасителя и говори с Него. Съпругата на Пилат не бе еврейка, но когато погледна Исус в съня си, нямаше вече никакви съмнения относно Неговото естество или мисия. Позна Го като Божи княз. Видя Го на процеса в съдебната зала. Видя ръцете Му, завързани здраво като на престъпник. Видя Ирод и неговите войници да вършат своето ужасно дело. Чу как свещениците и управниците, изпълнени със завист и злоба, Го обвиняваха като обезумели. Чу думите: “Ние имаме закон и по нашия закон Той трябва да умре.” Видя Пилат да предава Исус на бичуване, след като бе заявил: “Не намирам никаква вина в Него.” Чу произнесената от него присъда и го видя да предава Исус на убийците. Видя издигнатия на Голгота кръст. Видя земята, обвита в мрак и чу тайнствения вик: “Свърши се!” Но тя видя и друга сцена: Христос седнал на голям бял облак, докато Земята се олюлява в пространството, и убийците Му бягат от Неговата слава. Събуди се със страшен вик и незабавно написа на Пилат предупредително писмо.

Докато Пилат се колебаеше какво да направи, един вестител бързо си проби път през тълпата и му връчи писмо от съпругата му, което гласеше:

“Не струвай нищо на този праведник, защото днес много пострадах насън поради Него.”

Пилат пребледня. Той се обърка от собствените си противоречиви чувства, но докато се бавеше, свещениците и управниците продължаваха все повече и повече да разпалват страстите на народа. Пилат се принуди да действа. Сега той си спомни за един обичай, с който можеше да си послужи, за да освободи Исус. Станало бе традиция на този празник да се пуска на свобода някой от затворниците, когото народът би избрал. Обичаят беше езически. В него нямаше и сянка от справедливост, но много се ценеше от евреите. По това време римските власти бяха задържали един затворник на име Варава, който бе осъден на смърт. Този човек претендираше, че е Месия. Той твърдеше, че има власт да установи нов, съвсем различен порядък на нещата, за да постави ред в света. Изпаднал под влиянието и заблудата на Сатана, твърдеше, че всичко, което може да придобие чрез кражба и грабеж, е негово собствено. Извършил бе удивителни неща чрез сатанинските сили, спечелил си бе последователи сред народа и бе подстрекавал към бунт срещу римската власт. Прикрит под булото на религиозен ентусиаст, той бе закоравял и непоправим престъпник, склонен към размирие и жестокост. Като предложи на народа да избере между този човек и невинния Спасител, Пилат се надяваше да възбуди у тях чувство на справедливост. Надяваше се да спечели тяхната симпатия на страната на Исус против свещениците и управниците. Затова, като се обърна към тълпата, каза много сериозно: “Кого от двамата искате да ви пусна – Варава или Исус, наречен Христос?”

Отговорът на тълпата долетя като рев от диви зверове: “Пусни ни Варава!” По-силно и по-силно се разрастваше викът: “Варава, Варава!” Мислейки, че не са разбрали въпроса му, Пилат запита отново: “Искате ли да ви пусна юдейския цар?” Но те пак извикаха: “Махни този и пусни ни Варава!” “Тогава какво да правя с Исус, наречен Христос?” – запита Пилат. Бушуващото множество изрева отново, сякаш ревяха демони. Всъщност в тълпата присъстваха истински демони в човешки образ, така че какво друго би могло да се очаква, освен отговорът: “Да бъде разпнат!”

Никак не допускаше, че ще се стигне дотам. Потръпна от идеята да предаде един невинен човек на най-позорната и жестока смърт, която би могла да бъде наложена на някого. След като ревът на гласовете утихна, той се обърна пак към народа, казвайки: “Че какво зло е направил?” Но нещата бяха отишли вече твърде далеч, за да се привеждат аргументи. Ясно бе, че не се искаха доказателства за Христовата невинност, а Неговото осъждане.

И все пак Пилат все още се опитваше да Го спаси. “…Трети път им каза: Че какво зло е сторил Той? Аз не намирам в Него нищо, за което да заслужава смърт. И тъй, като Го накажа, ще Го пусна.” Но самото споменаване за освобождаването Му предизвика у народа десетократно по-голяма ярост. “Разпни Го! Разпни Го!” – викаха. Все по-силно и по-силно ревеше бурята, която нерешителността на Пилат бе предизвикала.

Исус бе взет и, премалял от умора и покрит с рани, бе бит пред очите на множеството. “И войниците Го заведоха вътре в двора, т. е. в преторията, и свикаха цялата дружина, и Му облякоха пурпурна мантия, оплетоха и венец от тръни и го положиха на главата Му. И започнаха да Го поздравяват със "Здравей, царю юдейски!" И заплюваха Го, и коленичейки, кланяха Му се.” От време на време някоя нечестива ръка грабваше тръстиката, която бе поставена в ръката на Исус, и удряше трънената корона на челото Му, така че тръните се забиваха в слепоочията, а по лицето и брадата потичаха струи кръв.

Чудете се, о, небеса! Стъписай се, о, земя! Погледнете насилника и вижте Страдалеца! Обезумяла тълпа е обкръжила Спасителя на света. Подигравки и хули се смесваха с груби клетви и богохулства. Скромният Му произход и смиреният Му живот са одумвани от безчувствената тълпа. Осмиваха Го за твърдението Му, че е Божи Син, и от уста на уста се носят оскърбителни подигравки и вулгарни жестове.

Сатана бе, който водеше жестоката тълпа в гаврата й със Спасителя. Неговата цел бе да Го провокира, ако е възможно, да отвърне със същото или да Го принуди да извърши чудо, за да се освободи, и по този начин да осуети спасителния план. Само едно петно върху Неговия човешки живот, само един неуспех на човешкото Му естество да издържи на страшния изпит, и Божият Агнец би се превърнал в една несъвършена жертва, а изкуплението на човека би било провалило. Но Този, Който само с една своя заповед бе в състояние да извика на помощ небесното войнство, Този, Който можеше да накара тълпата да се разбяга ужасена, ако само малко би проблеснало Неговото Божествено величие, се подчини със съвършена кротост и на най-грубите оскърбления и безчинства.

Христовите врагове бяха поискали да видят чудо като свидетелство за Неговата Божественост, но те имаха доказателство много по-голямо от доказателствата, които търсеха. Както жестокостта принизи мъчителите Му под човешкия образ до подобието на Сатана, така и кротостта и търпението на Исус Го възвисиха над човешкото и доказаха сродството Му с Бога. Неговата агония, кървавите капки пот, които се стичаха от наранените Му слепоочия по лицето и брадата Му, бяха залогът за помазването Му с “миро на радост” (Евр. 1:9) като наш велик Първосвещеник.

Голяма бе яростта на Сатана, когато виждаше, че всички оскърбления и цялото малтретиране, хвърлени върху Спасителя, не Го принудиха да отрони и най-малкото роптание. Макар че бе приел човешко естество, Той бе подкрепян от богоподобна издръжливост и не се отклони ни най-малко от волята на Своя Отец.

Когато предаде Исус на бичуване и подигравки, Пилат смяташе с това да събуди съчувствието в събралото се множество. Надяваше се, че ще сметнат наказанието за достатъчно. Даже и злобата на свещениците – мислеше си той, сега би била удовлетворена. Но със своята остра проницателност евреите схванаха слабостта на Пилат в готовността му да накаже човек, когото сам бе обявил за невинен. Разбираха, че се опитва да спаси живота на Исус, и решиха твърдо да не допуснат да бъде освободен. “За да ни угоди и задоволи, Пилат го бичува – мислеха си те – и сега, ако продължаваме да настояваме на нашето решение, сигурно ще постигнем целта си.”

Пилат изпрати да доведат Варава в съда. След това изправи двамата затворници един до друг и посочвайки Спасителя, каза със сериозен, умоляващ глас: “Ето човека!” “Извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина.”

Божият Син стоеше, наметнат с мантията, хвърлена върху Него за подигравка и с венеца от тръни на главата, разсъблечен до кръста. По гърба Му личаха дълги следи от жестоките удари с бич, от които обилно струеше кръв. Лицето Му бе в кръв и носеше белезите на изтощение и болка. Но то никога досега не бе изглеждало по-красиво. Изражението на Спасителя не бе помрачено от враговете Му. Всяка негова черта изразяваше благородство, смирение и най-нежно състрадание към жестоките Му врагове. В държанието Му не се чувстваше малодушие или слабост, но силата и достойнството на дълготърпението. Поразителен бе контрастът между Него и другия затворника. Всяка бръчка от лицето на Варава говореше, че е закоравял престъпник. Контрастът бе повече от красноречив за всеки присъстващ. Някои от зрителите плачеха, като гледаха Исус, и сърцата им преливаха от съчувствие. Даже свещениците и управниците се убедиха, че Той действително е това, което твърдеше, че е.

Не всички от римските войници, които заобикаляха Христос, бяха закоравели. Някои от тях сериозно се взираха в лицето Му, за да открият поне един белег, от който да проличи, че Той е престъпник или опасен човек. От време на време се обръщаха и хвърляха презрителен поглед към Варава. Нямаше нужда от някаква дълбока проницателност, за да се схване какъв е, и после пак се обръщаха към Подсъдимия. Гледаха Божествения Страдалец с чувство на дълбоко състрадание. Безмълвното смирение на Христос така дълбоко запечата тази сцена в паметта им, че те никога нямаше да могат да я изтрият, докато не Го признаят за Христос или пък не Го отхвърлят, като по този начин решаваха собствената си участ.

Пилат се чудеше на безропотното търпение на Спасителя. Той бе сигурен, че когато евреите видят този Човек до Варава, ще се смилят над Него. Но той нямаше и представа за фанатичната омраза на свещениците към Този, Който като светлина на света бе направил да се покаже тяхната тъмнина и заблуда. Те бяха накарали тълпата да изпадне в луда ярост, така че отново и свещеници, и управници, и народ нададоха страшния вик: “Разпни Го! Разпни Го!” Най-сетне, като загуби всякакво търпение поради неразумната им жестокост, Пилат извика отчаяно: “Вземете Го вие и разпнете Го, защото аз не намирам вина у Него!”

Макар и свикнал да гледа жестоки сцени, римският управител бе изпълнен от съчувствие към Този Страдалец, Който, осъден и бичуван, с окървавено чело и с набразден от ударите на бича гръб, все още имаше държането на цар на Своя престол. Но свещениците заявиха: “Ние си имаме закон и по този закон Той трябва да умре, защото направи Себе Си Божи Син!”

Пилат се стресна. Той нямаше правилна представа за Христос и Неговата мисия, но имаше неясна вяра в Бога и в същества, по-висши от хората. Една мисъл, която преди му бе минавала през ума, сега му се натрапи с още по-голяма сила. Питаше се дали пред него, облечено в червената дреха за подигравка и увенчано с трънена корона, не стои Божествено Същество,.

Той пак влезе в съдебната зала и каза на Исус: “Ти откъде си?” Но Исус не му отговори. Спасителят бе говорил ясно, като му бе обяснил Своята мисия като свидетел на истината. Пилат не зачете тази светлина. Той злоупотреби с високата си служба на съдия, като отстъпи от принципите и авторитета си, за да угоди на тълпата. Исус нямаше повече светлина за него. Нервиран от мълчанието Му, Пилат каза надменно:

“На мене ли не говориш? Не знаеш ли, че имам власт да Те пусна и имам власт да Те разпна?”

Исус отговори: “Ти не би имал никаква власт над Мене, ако не бе ти дадена отгоре; затова по-голям грях има онзи, който Ме предаде на теб.”

Така милостивият Спасител и в най-голямото Си страдание и скръб извини, доколкото бе възможно, постъпката на римския управник, който щеше да Го предаде на смърт. Каква картина! Връчена на света за вечни времена! Каква светлина пръска тя върху характера на Онзи, Който е Съдията на цялата земя!

“Онзи, който Ме предаде на тебе – каза Исус, – има по-голям грях.” Христос имаше предвид Каяфа, който като първосвещеник представляваше еврейската нация. Евреите познаваха принципите, ръководещи римските власти. Имаха и светлината на пророчествата, които свидетелстваха за Христос; имаха също и светлината от Неговите собствени учения и чудеса. Еврейските съдии бяха получили непогрешимо доказателство за Божествеността на Този, Когото осъждаха на смърт. Така че щяха да бъдат съдени според светлината, която са притежавали.

Най-голямата вина и най-тежката отговорност падаше върху заемащите най-високите постове в нацията – пазителите на святите истини, предавани сега по най-долен начин. Пилат, Ирод и римските войници сравнително малко познаваха Исус. Подлагайки Го на изтезание, искаха да угодят на свещениците и управниците. Не притежаваха светлината, която евреите бяха получили в такова голямо изобилие. Ако същата тази светлина бе дадена на войниците, те нямаше да третират Христос така жестоко, както направиха.

Пилат отново предложи да освободи Спасителя. “Юдеите обаче викаха, казвайки: "Ако пуснеш Този, не си кесарев приятел!” Така тези лицемери се представиха като бранещи авторитета на кесаря. От всичките противници на римската власт евреите бяха най-непримиримите. Когато не ги заплашваше нищо, те налагаха най-тиранично своите национални и религиозни изисквания, но когато желаеха да постигнат някаква висока цел, възвеличаваха властта на кесаря. За да постигнат погубването на Христос, бяха готови да проявят вярност към чуждата власт, която мразеха.

“Всеки, който прави себе си цар – продължиха те, – е противник на кесаря!” Това удари по слабото място на Пилат. Той не се ползваше с доверието на римската власт и знаеше, че едно такова донесение би го погубило. Даваше си сметка, че ако осуети плановете на евреите, яростта им ще се излее върху него. Те щяха да опитат всичко, за да си отмъстят. Това се потвърждаваше от настойчивостта, с която изискваха живота на Този, Когото мразеха безпричинно.

Тогава Пилат седна на съдийския престол и пак представи Исус на народа, казвайки: “Ето вашия Цар!” Отново се чу бесният вик: “Махни Го! Махни Го! Разпни Го!” С глас, който се чу наблизо и надалеч, Пилат попита: “Вашия цар ли да разпъна?” Но от нечисти, богохулни устни се изтръгнаха думите: “Ние нямаме друг цар освен кесаря!”

Така, избирайки един езически владетел, еврейската нация се отрече от теокрацията. Евреите отхвърлиха Бога като свой Цар. Отсега нататък те нямаше да имат Избавител. Нямаха друг цар освен императора. Ето, дотам доведоха народа свещениците и учителите му. За това състояние с всичките страшни резултати, които последваха, бяха отговорни те. Грехът и гибелта на една нация се дължаха на религиозните й водачи.

“И тъй, Пилат, като видя, че никак не помага, а напротив, че се повдига размирие, взе вода, уми си ръцете пред народа и каза: Аз съм невинен за кръвта на тоя Праведник, вие гледайте!” Със страх и себеосъждане Пилат погледна Спасителя. Сред цялото това море от вирнати лица само Неговото излъчваше спокойствие и мир. Около главата Му изглеждаше, че сияе мека светлина. Пилат каза в сърцето си: “Той е Бог!” Обръщайки се към множеството, заяви: “Аз съм чист от Неговата кръв. Вие Го вземете и Го разпнете. Но чуйте вие, свещеници и управници, аз Го обявявам за Праведник. Дано Този, Когото Той счита за Свой Баща, осъди вас, а не мен за това, което се извърши днес!” След това той каза на Исус: “Прости ми за тази постъпка. Не мога да те избавя.” И след като пак предаде Исус на бичуване, остави Го да бъде разпнат.

Пилат силно желаеше да избави Исус. Но разбра, че не може да стори това и същевременно да запази своята служба и чест. За да не загуби властта си, предпочете да пожертва невинен живот. Колко много хора, за да избягнат загуби или страдания, по същия начин жертват принципи! Съвестта и дългът посочват един път, а личният интерес – друг. Обикновено човешкото мислене клони към погрешна посока, така че този, който прави компромиси със злото, бива завлечен в гъстия мрак на виновността.

Пилат отстъпи пред исканията на тълпата. За да не рискува поста си, той предаде Исус да бъде разпънат. Но въпреки всичките си предпазни мерки, по-късно му се случи точно това, от което се плашеше. Впоследствие почестите му бяха отнети и той бе изхвърлен от високия си пост, измъчван от угризенията на съвестта и от наранената си гордост. Не много време след разпятието той завърши своя живот. По същия начин всички, които правят компромиси с греха, ще спечелят само скръб и гибел. “Има път, който се вижда прав на човека, но краят му е пътища към смърт” (Пр. 14:12).

Когато Пилат заяви, че е невинен за кръвта на Христос, Каяфа отговори предизвикателно: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни!” Тези страшни думи бяха подети от свещениците и управниците и проехтяха в тълпата с нечовешки рев от гласове. Цялото множество отговори: “Кръвта Му нека бъде на нас и на чадата ни!”

Израилевият народ бе направил своя избор. Посочвайки Исус, евреите бяха казали: “Не този човек, но Варава.” Варава – разбойникът и убиецът – бе представителят на Сатана. Христос беше представителят на Бога. Христос бе отхвърлен, Варава бе избран. Тогава щяха да имат Варава. С този свой избор те приеха онзи, който още отначало бе лъжец и убиец. Сатана бе техният водач. Като нация те щяха да действат под неговия диктат. Неговите дела щяха да вършат. Неговото управление трябваше да понасят. Този народ, който избра Варава на мястото на Христос, щеше да понася жестокостта на Варава до края на човешката история.

Гледайки поразения Божи Агнец евреите бяха извикали: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни!” Този ужасен вик се издигна до Божия престол. Тази присъда, която те сами произнесоха над себе си, се записа в Небето. Тази молитва се чу там. Кръвта на Божия Син падна върху чадата им и върху чадата на чадата им – едно постоянно проклятие.

Присъдата се осъществи по най-ужасен начин при разрушаването на Ерусалим. Много страшно се е изпълнявала тя за еврейската нация в продължение на осемнадесет века – една "клонка", отсечена от "лозата", една мъртва, безплодна пръчка хвърляне в огъня. От страна на страна по целия свят, от век на век мъртви, мъртви в престъпления и грехове!

[…]

 

В съдилището на Пилат (1 ч.)
     Исус, тълпата и Голгота (1 ч.)

Е. Уайт. Копнежът на вековете. Изд. Н. Ж.

"…Ако трябва да избера пет или шест книги за живота на Исус Христос,
написани през последните 300 години, и да кажа без уговорка коя е най-добрата,
бих поставил "Копнежът на вековете" от Е. Уайт на първо място…
Тази книга е добре позната в Конгресната библиотека."
В. Е. Вемент,
директор на Конгресната библиотека,
САЩ, Вашингтон

 

---

[1] Тази глава е основана на: Матей 27:2,11-31; Марк 15:1-20; Лука 23.1-25; Йоан 18:28-40, 19:1-16