Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06.2021 16:46 - Ангелите на квартала - Михаил
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Лични дневници   
Прочетен: 494 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Кварталът всъщност беше голям, цяла софийска община току в полите на Витоша, но неговото място - родната къща на баба му и дядо му, както и къщите на всичките им комшии, приятели и техните роднини, беше под основите на една „китайска стена“ от панели. По-точно две китайски стени от северозапад на югоизток, успоредни една на друга, всяка от които представляваше четири слепени жилищни блока с обща дължина над 150 метра и входове от А до М без Й. Едно на друго около двайсетина декара в които живееха поне 2000 души. Това беше НДК-то му (Неговият Днешен Квартал). Ограден от самата Владайска река и някакъв нейн приток, който чупеше почти под прав ъгъл на стотина метра от края на китайските стени, за да се влее в реката-майка и така задаваше естествените му граници.

Семейството на Ангел, като собственици на съборена къща в мястото, обитаваше един апартамент в първопостроения, по-големия блок с 8-те етажа. И по-хубавият, в смисъл на по-безоопасен. Когато почнаха да строят втория блок, който трябваше да бъде брат-близнак на неговия, и достигнаха 6-я му етаж, изведнъж почвата под него взе да се свлича. Голямата река подкопаваше брега, защото  натоварването й идваше в повече. Веднага прекратиха строежа. Докато направят проучвания, преработят плановете, изградят подпорна стена, кандардисат бъдещите собственици на апартаменти, че е безопасно да се живее в тях... минаха 6-7 години. Всички стари обитатели на неговата съборена махала вече си бяха намерили ново местообитаване, така че по-малката китайска стена беше населена изключително с пришълци. Те така и не се вписаха в НДК-то му. Някои ще кажат, че времето е виновно, било сбъркано такова някакво. Не, драги! Не времето беше виновно, а населяващите го хора! Той затова и Ангел, докато живееше, написа тази книга – да я четат наследниците, младите, бъдещите и да не се държат глупаво в края на краищата като своите родители. Но както е казано: Ако младите знаеха, ако старите можеха... 

- Я, ама то станало 6 часа вечерта, бе! Имам час за зъболекар – плесна се по челото Ангел, подобно на оня от TV-рекламата – Аз да не съм на гроб камък. Отивам до Наско.
Докато Наско беше истинска жива личност на неговите години и завеждаше “зъболечебницата” в квартала, т.е. кръчмата му, то събеседникът с когото говореше в момента, не съществуваше. Ангел от векове живееше сам. Жена му, с която така и не създадоха деца, беше починала още преди да пукне демокрацията. Не потърси друга. Навикът да си говори сам все едно че някой го слушаше и му отговаряше, си го изработи в последствие. Помагаше му. Човекът е много устойчиво животно. Пък и ако зъболекарят му е добър...
Наско работеше сутрин от 10 часа докъм 11, 11 и половина през нощта. Зависеше от това за колко време успяваше да изгони последните си клиенти от кръчмата. Единствено на рождения си ден затваряше в полунощ. Беше го питал защо така прави. Обяснението беше защото не знаел часа на своето раждане и за всеки случай, да не останел сам баш, когато не трябва. Иначе не черпеше, без да си платиш, Дори на рождения си ден. Черпеха други. Които канеха гости на своя празник в Насковата кръчма. За тях, вероятно си ги записваше някъде, защото традицията работеше безотказно, първата ракия и първата салата бяха безплатни на неговия рожден ден. По-добре нищо, но качествено. Все пак.

***
В кръчмата завари обичайните посетители. Но настроението им не беше съвсем... обичайно. „Поради ранния час, още няма 7 часа“, щеше да рече някой с временен адрес на местоживеене. Ангел обаче имаше постоянен адрес тука и си познаваше хората. Те бяха възбудени. Радостно някак възбудени. Защо радостно като поводът беше тъжен? О, Ангел знаеше и това.

Вчера сутринта по телевизията, веднага след изреждането на местата с очаквани през деня протести срещу управляващите в момента страната, съобщиха като първа новина за „жестоко убийство на самотен възрастен човек в крайградски квартал на столицата. Било е извършено през нощта. Неизвестен засега, вероятно крадец, влязъл през отворен прозорец на къщата, но собственикът го усетил и се опитал да се защити със законно притежаван пистолет. Нападетелят му обаче го отнел, прострелял го смъртоносно още с първия изстрел и после  немотивирано изпразнил целия пълнител в жертвата. След което избягал, без да вземе нищо от къщата.“ „Странно. И необяснимо“ – беше добавил от себе си щатния говорител на сутрешния блок.
Е, странно и необяснимо за хора с временен адрес на пребиваване в „квартала“. Те дори не знаеха, че НДК-то не е „крайградски квартал на столицата“, а убитият съвсем не е беззащитна жертва, макар наистина да беше възрастен и самотен. Възрастен и самотен единак. Със законно притежаван пистолет. Даден му не от ловната дружинка, а от службите преди Десети.
Казваше се Вълчо, но всички му викаха Вълка. Беше по-възрастен от него и беше дошъл в квартала през 70-те. Старите еднофамилни къщи още не бяха съборени. И докато всички бяха горе-долу еднакви – едноетажни или двуетажни, най-много с таванско помещение, такива бяха финансовите възможности на населяващите ги, то оттатък шосето за Княжево имаше две, два палата на 500 квадрата разгъната площ, три етажа и открита тераса отгоре вместо покрив. Огледални един на друг палати. Баща му на времето разказваше, че къщите били на двама братя, богати. Повече нищо, освен, че единият изчезнал безследно по Девети, а другият го последвал в отвъдното две години по-късно. Ангел и приятелите му от квартала, другите ангели, дори и като деца не бяха прескачали оградите, за да изследват гората, която се виждаше зад тях. Нещо зловещо дишаше вътре. Вълка живееше в едната къща. Сам. Пазеше другата къща, която денем работеше нещо като склад. Влизаха, излизаха разни “баркаси”. Онова, което беше вътре в тях, не би следвало да са някакви обемисти мебели или дребни кашони нещо средно между тях. Какво, Ангел и приятелите му никога не разбраха.
Промените в началото на 90-те не промениха нищо в ситуацията, освен че автотрафикът секна. Вълка продължаваше да живее в едната къща. Пак сам. Другият палат-близнак стана клуб някакъв “на пенсионера”. Обаче пенсионерите от НДК-то пак не ги пускаха в него. За какви караконджули беше запазен, така и не стана ясно. Няколко години по-късно булдозери влязоха зад оградата. За седмица изравниха със земята двата палата и отсякоха едно 20 вековни дървета поне. За две години вместо тях “поникнаха” три 6-етажни жилищни блока, без никакви огради помежду им, никакви дървета, само общи градинки около тях с грижливо поддържана трева и ниски градински лампи в нея. Нощно време мястото ставаше като истински декор от приказка. Стига човек да не беше натоварен със стари спомени. Вълка живееше в едноетажна къщичка в единия край на бившия “двор”, която беше навремето КПП-то до входната желязна врата на имението. От оградата не остана и помен, но малката къща никой не събори. Михаил, един приятел на Ангел, разправяше, че това било така заради Вълка. И добавяше, че когато Вълка умре и къщата на пазача ще го последва.
Дали Михаил имаше право да твърди това и откъде го знаеше, Ангел не можеше нищо да каже. Във всички случаи обаче Вълка беше много неприятна личност. Идваше при Наско рядко сравнено с редовните посетители. Един-два пъти месечно. От ранна есен до късна пролет беше облечен с дълъг до глезените черен балтон. Сядаше винаги вътре в заведението и никога на двора му, дори да беше най-жаркия ден. Имаше си „негова“ маса в най-отдалечения от вратата ъгъл. Винаги сядаше там. Всички редовни посетители знаеха това и вероятно затова тази маса се заемаше последна, ако имаше навалица. В тези случаи, щом Вълка се появеше на вратата на кръчмата, седящите на неговата маса вече вдигаха ръка към Наско за сметката, той си знаеше и бързо търчеше да си прибере парите. През това време Вълка пушеше една цигара отвън и чакаше. Ако след 10 минути масата му още оставаше заета, се врътваше обратно и повече не се връщаше тази вечер.
Пък че Вълка беше от старата Държавна Сигурност, не само Ангел, всички в квартала знаеха това. Колкото и да разправяха разни, че старото ДС вече не съществува, че всички негови служители вече са „снети от отчет“ и си гледат старините, то си беше чиста лъжа. От старата, комунистическата ДС, „се излизаше“ само посмъртно. Като „посмъртно“ съвсем не означаваше непременно естествената смърт на агента. Можеше да бъде и предизвикана от самите служби. Което плашеше само възрастните „социалистически гарги“. Младите съвсем не се интересуваха от тези неща. Някой бил имал по-голяма мощ от тях? – „Глупости! Кой бе, тоя с балтона ли? Един да му фраснеш и пада сам.“ Сигурно, макар и не съвсем сигурно. Защото оръжието на Вълка беше Страхът. Страхът, който всяваше чрез мощната Организация, стояща зад гърба му. Щеше да е смешно, ако времената, ония буквално убийствени времена, си бяха отишли безвъзвратно. Само че нямаше как да си отидат, понеже всъщност времената ги правят хората, живеещи в тях. Следователно времената се сменят само ако изчезнат техните хора. Два бяха начините за “изчезването” на хората – да бъдат убити при появата на “нови времена” или да се изчака тяхната естествена смърт след Появата и то при условие, че Новото време е безкомпромисно към старите рецидиви.
“Жестоко убитият самотен възрастен човек” - според медиите, беше всъщностВълка!
Затова в кръчмата приятелите от квартала бяха някак радостни. Още един самотен зъл черен гарван от миналото си беше отишъл. Масата в ъгъла бе вече свободна. Станала еднакво демократична като всички останали маси в заведението. Което, откъдето и да го погледнеш, си беше редно. Обаче оттук до истинското й приемане в обществото на другите маси в кръчмата, й предстоеше дълъг път. Днес никой от редовните „нуждаещи се от зъболекар“ не се престрашаваше да седне на нея. А за да я предпази от случайните, Наско дори не беше я застлал с покривка. После някой подвикна:
- Насе, защо не я махнеш масата. Да се разширим останалите - и добавил по-тихо за приятелите си - Може да има монтиран микрофон някъде отдолу...

***
Страхът е голяма работа, но започне ли разпадането му, процесът не може да спре, мислеше си Ангел, докато се прибираше към апартамента. Долу на входа до магазинчето за продажба на вестници още седяха и обсъждаха „положението“ бабите - днешните Първа, Втора и Трета Клюкарски Агенции на блока – негови връстнички от едновремешните улици „Морава“ 8 и „Ливада“ 14 и 5. Интересно, че не можеше да запомни номерата на новите им апартаменти, а старите им адреси не можеше да изхвърли от паметта си.
- Здрасти, Ачи...
„Здрасти“, а не „Лека нощ“, посред нощ. Това, ако не беше покана за разговор, здраве му кажи. Кимна и ги подмина. Разбираше ги, ама не му се влизаше в положението им. Макар, че обръщението „Ачи“ към себе си не беше чувал поне четвърт век.

***
Разследването на убийството на Вълка не доведе до разкриване на убиеца му. На третия ден медиите в Републиката забравиха случая. Естествено. Кога досъдебното производство е било прекратено поради липса на доказателства, дори жителите на квартала не бяха уведомени.
Горе-долу три месеца след тази случка умря Михаил, онзи дето позна, че когато Вълка умре, ще съборят и неговата „къща на пазача“. След още толкова по телефона му се обади вдовицата.
- Ангеле, разчиствам нещата, останали от Михаил. Като ги виждам всеки ден, е по-лошо. Стигнах до любимите му книги. Сетих се, че ден-два преди да умре, той ми каза да ги дам на тебе. Щели да ти бъдат интересни. Що не минеш утре някъде по обед да ги вземеш, а? Ама те са, ей-сега ги броих, осемнайсет. По-голям сак ще ти трябва.
„На другия ден по обед“, съгласно договорката, Ангел внесе в апартамента си сака с книгите от Михаил. Остави го до дивана в хола. Не му се искаше да го връхлитат стари тъжни спомени, докато навън грееше слънце. После „стана 6 часа“, следващият ден беше петък... В нощта срещу неделя сънува Михаил, явно подсъзнанието му го подканваше да свърши една работа. Отвори сака и занаизважда съдържанието му. Вниманието му веднага беше привлечено от една дебела книга в ярко червена подвързия - “Документи и материали за историята на българския народ”, издание на БАН, 1969. Нито цвета на корицата, нито съдържанието съответстваха на вкусовете на приятеля му. После годината на издаването й – 1969-та. Не ще да я е купувал тогавашния седмокласник Михаил. Защо тя присъстваше в неговия набор “любими книги”? Защо му я завещаваше на него? Да я чете ли, да я изучава ли? Взе я в ръце и я отвори. Вътре, някъде от средата изпадна сгънат на две лист, изписан гъсто на ръка. Там пишеше:
“Здравей, Ангеле. Проклети да бъдат времената, когато живяхме! Нищо в тях не беше истинско. Включително и нашето приятелство от деца. Познавахме се само повърхностно. Никой - родителите помежду си, пред децата си, сред приятели и роднини, колеги или съседи, децата в семейството си, в училище, в махалата, любимият пред любимата и обратно... никой не смееше да каже наистина какво мисли. Де да знаеш, къде ще бъде докладвано още същата вечер или на другия ден. Така, че ти не знаеш моята история. Скритата моя история. Ето я. Когато завършиш четенето, тегли ми една майна и ме забрави. Заслужавам си го напълно. Аз убих Вълка.
Неговият дядо е убил моя дядо и брат му. През двайсетте години, в Ямболско. Възможно е и моите дядовци да стояли с пушки срещу него и въпросът е бил кой първи ще стреля. Само че дядо му на Вълка е бил завършен садист, След като ги е убил, а може би и преди това, е извадил очите им с гола ръка и ги е провесил на очните нерви на някакво дърво. Прощавай, за натурализма. Възможно е именно заради него моят баща никога да не ми разкаже това. Цялата ми родова история, която следва по-надолу научих на парчета, подочути оттук оттам, които сглобявам целия свой проклет живот.
Баща ми взел майка ми и избягали заедно далеко от родното си място. Чак в София. Но дошъл 9-ти септември и той докарал в столицата сина на убиеца садист, т.е. бащата на Вълка. Понесен на крилата на бащините си заслуги и носещ гена му, той съвсем естествено станал следовател в Дома на Народната Милиция на Лъвов мост. Представям си какъв ужас са преживяли майка и татко. Добре, че моят дядо е бил само един от многото претрепани от „народните герои“. То не можело да се изброят, камо ли да се запомнят жертвите им. Никой не се сещал за потеклото на моите родители. Още повече, че нямало причини за това – те приели Народната власт и честно работели за просперитета й. Тогава съм се родил и аз. Една Нова надежда. А ме кръстили Михаил?! Проверил съм – в целия ни род няма ни един Мишо. Т.е. оставили са „работата по отмъщението“ друг да я върши. На мен ли са се надявали? Поне да ме бяха информирали за условието на задачата. Впрочем имам чувството, че някои факти и разговори бяха подхвърлени така, че да ги чуя. Пък нататък каквото сабя покаже и честта, майко юнашка. Вече бях ученик, когато на следователя от НМ му спаднали акциите – не зная причините – и от експроприираната по Девети богаташка еврейска къща в центъра на София, където живеел, народната му власт го извадила, и го назначила пазач на палатите зад оградата в нашия квартал. Представяш ли си?! В нашия квартал! Съдбата на моите родители била безмилостна към опитите им да се скрият от нея. А може би изключително подпомагаща реализацията на Възмездието, което постига безотказно всеки престъпник... Вълкът ми беше под ръка, когато Властта им падна. Освен това тя, Съдбата, беше свършила по-важното – Бащата имаше само един син, а Синът нямаше семейство и деца. Беше останал сам. Представяш ли си, ако той имаше братя и сестри, синове и дъщери, що „чистене на гени“ трябваше да пада! Аз на него – единствения, се каних 20 години, а ако бяха много...
За първи път предприех усилия да реша Нещото заради което съм на този свят – убеден съм в това!, преди три години. Провокацията дойде от Вълка. Ти беше в кръчмата, когато се случи случката, така че ще се сетиш. Имаше една Ева, родителите й живееха до шивашката фабрика, семействата ни бяха станали близки през годините. Ева идваше често в кръчмата на Наско, но беше от „дневната смяна“ – учителите от двете смени на училището отсреща. Нея вечер беше останала за нашата вечерна смяна с някакъв колега вероятно. Заварихме ги на отделна маса, загледани двамата в очите си. За нещастие тази вечер дойде и Вълка. Да ти кажа предварително – Ева беше негова „слушалка“ за настроенията сред колегите й от училището. Нейна си работа, не я съдя. Вълка започна да й подмята разни неприлични думи. Седящият до Жената Мъж се почувства длъжен да я защити и мръсникът, имам предвид Вълка, вместо да приеме боя отвън, директно каза на жената да избира на коя маса да седне. Е, какво да направи горката Ева? – Началникът й заповядваше „да избира“ и тя се премести на неговата маса. Същата нощ аз изписах с червена боя на къщата на Вълка с големи букви „Стою“. Стою беше името на дядо ми, онзи с извадените очи. Нищо не се случи. Надписът мина за графит на някой тинейджър. Стоя почти година време, докато дойде време да пребоядисат цялата квартира на Вълка. Предполагам, защото само аз знаех кой е Стою. Вълка изобщо не знаеше, а още по-малко предполагаше, че аз съм негов внук.
Е, научи ТОВА. Оная нощ, когато влязох през прозореца му и се надвесих над леглото му. Три секунди след това беше мъртъв. Последният от този род мръсни убийци.
Когато изпълних предназначението си от Съдбата, Тя се погрижи за мен. Остава ми не повече от половин година живот. Лекарите ми откриха рак на стомаха. 
И сега най-важното. Знам, че пишеш книга за историята на квартала и хората, които живеят в него. Ти самият си ми казвал. Аз съм го запомнил. Моля те, разкажи върху страниците на тази книга, МОЯТА история. Не ме интересува колко лоша ще е оценката, която ще ми дадат познаващите ме. ИСКАМ младите, следващите след нас, да разберат, че не трябва да се страхуват от СТРАХА си, че някой щял да им пречи дори с цената на Живота, да възцарят в обществото си своите Божии Човешки добродетели.

Михаил.

 

 

 

 

Dobronameren.blog.bg          15.10.2018




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 462157
Постинги: 633
Коментари: 248
Гласове: 816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031