Постинг
03.05.2023 15:21 -
СПОМЕНИ ОТ СТАРАТА РАКЛА
Автор: rosiela
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1172 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 03.05.2023 15:29
Прочетен: 1172 Коментари: 6 Гласове:
3
Последна промяна: 03.05.2023 15:29
СПОМЕНИ ОТ СТАРАТА РАКЛА
Наскоро дарих кърпи от моята баба Василка Томова Петрова на музея на "Христо Смирненски", типично македонски, още от времето, когато баба и дядо - опълченецът Тома Петров е продавал в първата закупена едноетажна къща със сладкарница отпред, където изделията са правили моите баба и дядо и са въртяли голяма клиентела.
Драго ми стана, че този нов дар бе одобрен веднага от художничката на музея, а днес ме помолиха да отнеса снимки на баба и дядо. По-точно - д-р лит. науки Елена Алекова, уредничката, за която съм разказвала многократно.
Когато един човек се интересува, се интересува цял живот от българската история. Къс по къс и частица по частица.
Целият квартал е бил македонски.
Къщата, отдавана под наем за македонски бежанци пак от македонец, родолюбив българин, на ул. "Овче поле". Там възстановиха музея след големи перипетии.
Нашият имот е бил на ул. "Нишка", днес бул. " Тодор Александров", само за бизнес-сгради, съседна на "Овче поле" улица и пресечна на "Нишка" е ул. "Морава", там е бил домът на Шапкареви, където се е омъжила Елисавета Багряна.
" Пиротска" - централен магазинен булевард. Там са имали по-нататък дюкяни и магазинчета много софиянци вече като моите баба и дядо и по майчина, и по бащина линия.
Та наш Христо Измирлиев, Смирненски, заедно със семейството си се приютява в голяма стая и кухня на първи етаж на същата тази "Овче поле". И за да учат сестричките му по настояване на майката, в големичката кухня се правят сладкарски изделия, а Христо Измирлиев разнася и продава със заветната кошница, съхранена в музея.
Това се случва от 1913 година нататък, когато Кукуш е опожарен и те бягат в София през планина Беласица.
Коя година се е появил Христо в сладкарницата на дядо Тома, последният не помнеше. Но ми е разказвал как идва детето и моли дядо и баба да си купят сладки.
Клиентела много, те добри хора, поразпитват го, разбират, че семейството са бежанци и търсят препитание. Дядо ми е имал сходна участ. Разбира се, че ще купят.
И Измирлиеви стават техни редовни доставчици.
Дядо поканил Христо да доведе и баща си, да се запознаят. И Димитър Измирлиев идва заедно със сина си.
Какво са си говорили в подробности не знам, но фактът, че къщата им е горяла в опожарения Кукуш, заедно с цялата покъщнина, знаех и от дядо.
Нищо чудно моята милостива баба Василка да ги е подпомогнала я с дрехи, я с нещо друго, тя го правеше редовно. Знам със сигурност, че са се сприятелили.
На празници витите македонски хора са се играели направо на ул. "Нишка" и че Измирлиеви винаги са били канени.
По- късно, когато дядо вдигна големи две къщи, разбира се, национализирани и след 1989 г. компенсирани, малкият Христо е вече починал и през 1923 - 24 година семейството напуска квартала от страх да не се зарази друг с туберкулоза.
Повече не са се видели.
Точно в нашия квартал малкият бъдещ поет вижда трагедията от болестта в нечия прихлупена къщурка и написва "Жълтата гостенка", само че в посока ул. "Опълченска".
Как не са се стреснали моите баба и дядо хич не знам.
Баба казваше,мир на душата й, че от работа не са имали време да мислят за болести.
Кой по- беден, кой по-заможен, хората са били много човечни, особено българите - македонци, бежанци от различни краища на днешна Северна Македония.
Между политика и реалност - разликата е винаги огромна.
мир на душите им.
3 май 2023г., София
Росица КОПУКОВА
цитирайНаскоро дарих кърпи от моята баба Василка Томова Петрова на музея на "Христо Смирненски", типично македонски, още от времето, когато баба и дядо - опълченецът Тома Петров е продавал в първата закупена едноетажна къща със сладкарница отпред, където изделията са правили моите баба и дядо и са въртяли голяма клиентела.
Драго ми стана, че този нов дар бе одобрен веднага от художничката на музея, а днес ме помолиха да отнеса снимки на баба и дядо. По-точно - д-р лит. науки Елена Алекова, уредничката, за която съм разказвала многократно.
Когато един човек се интересува, се интересува цял живот от българската история. Къс по къс и частица по частица.
Целият квартал е бил македонски.
Къщата, отдавана под наем за македонски бежанци пак от македонец, родолюбив българин, на ул. "Овче поле". Там възстановиха музея след големи перипетии.
Нашият имот е бил на ул. "Нишка", днес бул. " Тодор Александров", само за бизнес-сгради, съседна на "Овче поле" улица и пресечна на "Нишка" е ул. "Морава", там е бил домът на Шапкареви, където се е омъжила Елисавета Багряна.
" Пиротска" - централен магазинен булевард. Там са имали по-нататък дюкяни и магазинчета много софиянци вече като моите баба и дядо и по майчина, и по бащина линия.
Та наш Христо Измирлиев, Смирненски, заедно със семейството си се приютява в голяма стая и кухня на първи етаж на същата тази "Овче поле". И за да учат сестричките му по настояване на майката, в големичката кухня се правят сладкарски изделия, а Христо Измирлиев разнася и продава със заветната кошница, съхранена в музея.
Това се случва от 1913 година нататък, когато Кукуш е опожарен и те бягат в София през планина Беласица.
Коя година се е появил Христо в сладкарницата на дядо Тома, последният не помнеше. Но ми е разказвал как идва детето и моли дядо и баба да си купят сладки.
Клиентела много, те добри хора, поразпитват го, разбират, че семейството са бежанци и търсят препитание. Дядо ми е имал сходна участ. Разбира се, че ще купят.
И Измирлиеви стават техни редовни доставчици.
Дядо поканил Христо да доведе и баща си, да се запознаят. И Димитър Измирлиев идва заедно със сина си.
Какво са си говорили в подробности не знам, но фактът, че къщата им е горяла в опожарения Кукуш, заедно с цялата покъщнина, знаех и от дядо.
Нищо чудно моята милостива баба Василка да ги е подпомогнала я с дрехи, я с нещо друго, тя го правеше редовно. Знам със сигурност, че са се сприятелили.
На празници витите македонски хора са се играели направо на ул. "Нишка" и че Измирлиеви винаги са били канени.
По- късно, когато дядо вдигна големи две къщи, разбира се, национализирани и след 1989 г. компенсирани, малкият Христо е вече починал и през 1923 - 24 година семейството напуска квартала от страх да не се зарази друг с туберкулоза.
Повече не са се видели.
Точно в нашия квартал малкият бъдещ поет вижда трагедията от болестта в нечия прихлупена къщурка и написва "Жълтата гостенка", само че в посока ул. "Опълченска".
Как не са се стреснали моите баба и дядо хич не знам.
Баба казваше,мир на душата й, че от работа не са имали време да мислят за болести.
Кой по- беден, кой по-заможен, хората са били много човечни, особено българите - македонци, бежанци от различни краища на днешна Северна Македония.
Между политика и реалност - разликата е винаги огромна.
мир на душите им.
3 май 2023г., София
Росица КОПУКОВА
ДЯДО МИ -ОПЪЛЧЕНЕЦЪТ И БАБА, РОДИТЕЛИ НА МАЙКА МИ
ЧУКНЕТЕ ВЪРХУ СНИМКАТА, ДА ИЗЛЕЗЕ ЦЯЛАТА
цитирайЧУКНЕТЕ ВЪРХУ СНИМКАТА, ДА ИЗЛЕЗЕ ЦЯЛАТА
Достолепни старци.
цитирайблагодарности.
цитирайНа такъв човек спокойно можеш да се довериш за всичко. Разказваш много интересни неща за рода си и за Измерлиеви също. Хората в онези времена са били явно много по-човечни от съвременните хора.
цитирайmissana написа:
На такъв човек спокойно можеш да се довериш за всичко. Разказваш много интересни неща за рода си и за Измерлиеви също. Хората в онези времена са били явно много по-човечни от съвременните хора.
Търсене