и в мрака настъпил се в сън потопи.

Една ли е птичка тук в нейните клони

гнездото си свила и сладичко спи?

 

Дъхът ароматен кого ли не мами,

кого на опива, кого не крепи?

Луната отгоре това щом съзира,

забравя, че пътят и дълъг е. В миг

тя тръпка усеща и в унес се спира.

 

А двамата млади под клоните скрити,

прегърнати вглеждат се в лунния лик,

и тъй са щастливи, и тъй са честити.

21.04.1991 г.     Асен Марианов