Политиката в САЩ е сведена до театрална псевдовойна на идентичности, с която обикновените американци биват разсейвани от класовите им интереси

Това бе подобаващ край на четирите години на Доналд Тръмп в Белия дом

От една страна безкрайното подклаждане на политическо недоволство от страна на Тръмп – и твърденията му, че президентските избори са били “откраднати” от него – преляха под формата на тълпа, щурмуваща сградата на Конгреса. Това представляваше окаян и безнадежден опит да бъде прекъснат процеса по потвърждаване на изборния резултат и официално обявяване на неговия опонент Джо Байдън за победител.

От друга страна Демократическата партия започна втори, безпрецедентен процес по импийчмънт, което е малко по-малко безнадежден опит Тръмп да си тръгне опозорен и унижен, и да бъде пресечена възможността да се кандидатира отново през 2024 г.

Без да прикрива съюза си с идващата администрация на Байдън, Силициевата долина изключи мегафона на Тръмп в социалните медии. А пък самият Байдън, който в миналото се е хвалел как всъщност той е написал текстовете, залегнали “Патриотичния акт”, години преди атаките на 11 септември, сега се опитва да продаде на публиката идеята за нов закон срещу “вътрешния тероризъм”, сякаш САЩ вече не разполагат с множество начини за смачкване на несъгласието – както на легитимните, така и на незаконните му разновидности.

На този фон церемонията по встъпването в длъжност на новия президент бе обявена за “специално събитие за националната сигурност”

Авторитариски племена

Всичко това не са просто последните признаци, че политическата система на САЩ е деградирала до пошъл театър. Това е част от трупащите се доказателства, че политиката в САЩ се превръща в постоянна конфронтация между две авторитаристки племена. И двете са убедени, че другата страна е не-американска и извращава истинската република. И двете не са склонни на компромис, вярвайки, че нямат нищо общо. И в крайна сметка и двете се борят за прогнила кауза.

Това не е разделение между етичната и неетична политика. Това е сблъсък на горчивото озлобление. Това е гражданска война с други средства. Не само пропастта между тези съпернически лагери се разширява, но и размера на плячката, която истинските престъпници прибират – както винаги се случва.

Всяко от тези племена се обединява около някакъв гравитационен център. При републиканците това стана видно с появата на “Чаеното парти” по време на мандата на Обама. Но чак след избирането на Тръмп за президент през 2016 г. се появи истински насрещен център на гравитация.

Тези от демократическото племе, които сега презират Тръмп и поддръжниците му заради отчаяния им отказ да приемат изборните резултати, сякаш са забравили как самите те приеха победата на Тръмп през 2016 г. Те също се затрудняваха да приемат легитимността на този резултат, макар и да не прибегнаха до открито насилие като тълпата в Капитолия.

Започна се с аргумента, че макар Тръмп да е спечелил вота в Избирателната колегия, той е изгубил популярния вот. Демократичното племе също излезе на улиците и организира протестни маршове из цялата страна под знамето на “Съпротивата”, отричайки Тръмп да е негов президент. Това бе разбираемо предвид личното му поведение и политиките, които защитава. Но нещата не спряха дотам.

Руски конспирации

Отхвърлянето на президентството на Тръмп бързо регресира в един опасен разказ – разказ, който така и не изчезна изцяло, въпреки оскъдицата на доказателства в негова подкрепа. Според това твърдение не само руснаците са се намесили в изборите през 2016 г. в полза на Тръмп, но и самият той активно е заговориничел с Русия, за да открадне изборите от опонента си Хилари Клинтън.

Всичко, което накърнява имиджа на Клинтън – включително имейлите, показващи че ръководството на Демократическата партия е манипулирало собствените ѝ вътрешни избори, така че да подсигури, че тя ще е кандидата, а не Бърни Сандърс – бе засмукано в тази мащабна конспиративна теория. Това включи и вестоносеца на тези нелицеприятни неща – Wikileaks и нейния основател Джулиан Асанж.

Години наред демократическото племе инвестира огромна енергия в безплодни усилия да докаже теорията си, включително първия опит Тръмп да бъде отстранен чрез напълно самоцелен процес по импийчмънт.

Нищо от това не може да бъде политически оправдано. Това беше демократическият контрапункт на лозунга на Тръмп “Да направим Америка отново велика”. Демократите предложиха по-малко завладяващото “Спасете Америка от отвратителния президент”.

Антагонистично танго

За това племе Тръмп бе нелегитимен президент от самото начало, президент, чието избиране на най-високия пост разкри нещо неприятно за тяхната страна, и те предпочетоха да извърнат погледа си, защото това нещо можеше да изобличи и тях. Напъните да бъде премахнат Тръмп до голяма степен изместиха стремежа да бъде подобрен живота на обикновените американци.

Това поставяне на обсесията от Тръмп преди всичко друго оправдаваше всякакви средства да се отърват от него – честни или не. Малцина се замисляха как това ще изглежда в очите на неговите поддръжници или на хората, които не са се окопали в едното или другото племе.

Ако искаха да разберат, е нужно само да погледнат сцените от Капитолия на 6 януари. Начинът, по който са се почувствали, докато гледат как сградата бива плачкосвана – как някакъв окаяник слага презрително краката си върху бюрото на Пелоси – е същия, по който племето на Тръмп се чувстваше, когато техният президент бе обвиняван, че е руски агент и бе подлаган на импийчмънт.

Тези настроения едва ли ще отслабнат. Двете политически племена са приклещени в антагонистично танго, имитират взаимно действията си, жалейките си, усещането си за жертви. Обединява ги много повече, отколкото някога биха си признали.

Гнояща културна война

Това, което наблюдаваме в момента е кулминация на гноящата отдавна културна война, подклаждана с нездравословно упорство и от двете страни чрез опростенчески и силно разделящи политики на идентичност.

Вече са казани много верни неща за това, че борбата за бяло превъзходство е водеща характеристика на най-лоялните части от племето на Тръмп. Това бе ясно демонстрирано и при нахлуването в Конгреса. Знамената на Конфедерацията, неонацистките лозунги, тениските, възхваляващи еврейското надмощие на Израел са все индикатори на токсичните политики на бялото недоволство. И макар често това да не е толкова ясно артикулирано, то се усеща при голяма част от избирателите, подкрепящи Тръмп.

Тези грозни идентичностни политики с право биват отхвърляни от другото племе, но им се отговаря с огледален образ на също толкова дълбоко ангажиране с политики на идентичността. Прогресивната коалиция от идентичности, представяна като ядро на Демократическата партия, може и да е по-успокояваща от гледна точка на съвременната чувствителност, но на практика служи като доказателство за част от тръмповото племе за предполагаемата заплаха за тяхната бяла идентичност.

Не казвам това, за да приравнявам оправданите борби на Black Lives Matter срещу ендемичния расизъм, включително в полицията, с реакционерските сили, опитващи се да запазят някаква представа за бяло превъзходство. Целта ми е просто да посоча, че когато битките на политическото поле се въртят изключително около идентичността, то не бива да се учудваме, че всяка от страните продължава да рамкира своята борба точно по този начин.

Тези, които живеят с меча на идентичността, вероятно ще умрат от същия този меч.

Племето на Тръмп желае техния президент, и Републиканската партия като цяло, да гарантират бялото превъзходство, за което те се страхуват че ерозира, докато наблюдават как Демократическата партия развява своите претенции за прогресивност и мултикултурност. В същото време демократическото племе иска да предизвика стария ред – и по-конкретно реакционерски институции като местните полицейски служби – които действат като репресивна преграда срещу промяната.

Тази динамика може да доведе само до постоянна конфронтация, огорчение и отчуждение.

Класова борба

Има изход от задънената улица на културната война, която сблъсква едното племе с другото. Този изход минава през формулирането на алтернативни, популярни политики, основаващи се на класовата борба – 99-те процента срещу 1-ят процент. Но лидерите нито на Републиканската, нито на Демократическата партия, нито пък съответните медии, които служат като техни мажоретки, имат какъвто и да е интерес да окуражават подобно политическо пренастройване.

Демократическата партия не е инструмент за класова борба, все пак. Подобно на Републиканската партия, тя е проектирана така, че да предпазва привилегиите на елита. Подобно на Републиканската партия, и нейните най-големи донори са от Уолстрийт, Силициевата долина, Фармацевтичните гиганти и оръжейната индустрия. Политическата битка в Съединените щати е между две партии на капитала, които имат много повече неща, които ги обединяват, отколкото такива, които ги разединяват.

Описаната по-горе омаломощаващо, антагонистично противопоставяне на идентичности, представлява игра на сенки за политиката в САЩ. Докато обикновените американци биват насъсквани към взаимна племенна омраза от корпоративните медии, които печелят от този театър на омразата, елитите се наслаждават на свобода да плячкосват планетата и общите блага. Както пише журналистът Мат Таиби, “Медийните фирми работят на обратно. Те първо се питат: “Как целевата ни публика иска да разбере случилото се?”, след това подбират думите и фактите, които искат да подчертаят”.

Докато ние се съсредоточаваме върху идентичностите, създадени, за да ни разделят, докато оставаме потопени в повърхностните слоеве на политиката, докато вниманието ни е отклонено от истинските бойни линии, тези елити просперират.

Политическата парализа не накърнява естаблишмента. Но наранява дълбоко нас, 99-те процента, когато общностите ни биват опустошавани от пандемия, когато икономиките ни се сриват, когато планета е на ръба на екологичен колапс.

Нуждаем се от функционираща политическа система, която да отразява приоритетите на мнозинството, като универсално здравеопазване, достойна минимална заплата и безплатно висше образование; която разбира спешността на предизвикатеслтвата, пред които сме изправени заради припокриващите се кризи; и която може да насочи енергията към решения, а не в безкрайни, неразрешими конфронтации, основани на недоволства, култивирани специално за да ни разделят.

Тръмп не е врагът. Тази цел е твърде малка и ограничена. Класата, към която той принадлежи е нашият враг, както и системата на привилегии, която той поддържаше през изминалите четири години, и която неговият наследник ще защитава също толкова усърдно.

Независимо дали Тръмп в крайна сметка ще бъде осъден от Сената, системата, която го произведе, ще бъде оневинена – от Конгреса, от новия президент, от Уолстрийт, от корпоративните медии.

А ние сме тези, които ще платят цената.


Джонатан Кук