Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2023 07:58 - История на БКП
Автор: trashliev Категория: Политика   
Прочетен: 717 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Втора глава

Септемврийските събития от 1923 г.

Екстремизмът в защита на свободата не е порок. Уме-
реността в търсенето на справедливостта не е добродетел.

Бари Голдуотър, 1964 г.

Extremism in the defense of liberty is no vice! Moderation in the pursuit of justice is no virtue.

Barry Goldwater, 1964 r.

През нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. армейски части под ръководството на Военния съюз извършват държавен преврат, с който е отстранено правителството на Българския земеделски народен съюз начело с Александър Стамболийски. Превратът е организиран и подготвен политически от Народния сговор и получава подкрепата на повечето опозиционни партии с изключение на Българската комунистическа партия. Военната логистика е в ръцете на ръководителите на Военния съюз, обединение главно на запасни офицери и генерали, но със значителна подкрепа от действащата армия.

Акцията в София започва в 3 часа през нощта на 9 юни, а до сутринта се задействат всички гарнизони в провинцията. В столицата главните действащи лица са запасният генерал Велизар Лазаров и полковник Дамян Велчев. Правителствените сгради са заети много бързо, а полицията и Оранжевата гвардия на БЗНС са обезоръжени и неутрализирани. Министрите от кабинета на Стамболийски са арестувани.

Новият министър-председател е професор Александър Цанков с министри от повечето опозиционни партии и представители на Военния съюз. След като се получават потвърждения от гарнизоните в страната, професор Цанков, заедно с министрите Боян Смилов и Димо Казасов, посещава дво

реца Врана, където цар Борис III издава указ, с който утвърждава/назначава новото правителство в самия ден на преврата.

На отделни места в страната - главно в Плевенско и Шуменско - има опити за съпротива от страна на земеделски активисти и отделни групи доброволно присъединили се към тях комунисти. Партийната организация в Плевен - където Александър Оббов, министър от кабинета на Стамболийски, организира съпротива - подкрепя акцията срещу преврата. Начело застава комунистът Асен Халачев. Твърди се - вероятно пресилено, - че в Плевен са били изправени 6000 оранжевогвардейци, въоръжени само с 300 пушки, срещу гарнизонните части, които са разполагали с артилерия и са били подпомагани от 600 белогвардейци.

По други съобщения около 3000 земеделци и комунисти от Плевенско, Ловешко, Троянско и Луковитско са били организирани за съпротива срещу преврата от Оббов, Цончо Матов и Георги Кочев, но опитът е пропаднал поради изтеглянето на комунистическите симпатизанти на Асен Халачев по нареждане от ЦК на БКП в София. Съобщава се за съдебен процес в Плевен срещу участвали в метежа комунисти. В началото на август са издадени четири смъртни присъди (неизпълнени), две доживотни, седем на 12 г. затвор и 73 по на три години затвор, 9 от обвиняемите са били оправдани.

Имало е схватки и безредици, в които са участвали и анархисти, в Радомир, Стара Загора, Търново и другаде. Армията остава вярна на офицерите от заговора, жандармерията се предава без бой навсякъде. Военните части, лоялни на БЗНС, са били разположени в Петричко и по границата с Югославия, където остават без възможности да се съпротивляват.

В Славовица, където е чифликът на сваления от власт министър-председател, се събират около 1000 селяни от околните села и под негово ръководство настъпват към Пазарджик, където с лекота са разпръснати от военни части. Александър Стамболийски заедно с брат си Васил и няколко доверени съмишленици се крие в горите и хълмовете в околните села. След четири дни скитане и криене, гладен и изтощен, на 14 юни Стамболийски е заловен от местни селяни в село Голак (родното село на жена му) и е арестуван от коменданта на Пазарджик Славейко Василев. След това той е предаден на капитан Иван Харлаков, който е изпратен от новото правителство в София, за да отведе Стамболийски в столицата. Вместо в София капитан Харлаков връща Стамболийски в Славовица, където той е убит същата нощ - 14 срещу 15 юни. Това е историята по убийството на бившия министър-председател, разказана в пет изречения, с които са съгласни изследователите на тези събития, както и участниците в тях. Но това не е всичко.                                "

Убийството
на Александър Стамболийски

Остават няколко неразрешени въпроса, по които и до днес съществуват противоречия. Защо не е изпълнено разпореждането на правителството Стамболийски да бъде докаран в София? Кой е извършителят на убийството и кои са подбудителите? Кой носи отговорност за това деяние? Защо убие- цът/убийците не са наказани и не са разкрити истинските виновници - тези, които са заповядали убийството? На тези въпроси не е отговорено задоволително въпреки хилядите изписани страници от най-различни източници, повечето от тях най-вероятно повлияни от политически съображения и/или лични предразсъдъци. В рамките на настоящото изследване не е възможно да се разкрие истината, но е от интерес мнението на главните действащи лица, които би трябвало да носят отговорност за случилото се.

Първо, официалното становище на правителството. Дирекцията на печата - държавно учреждение - издава на 16 юни 1923 г. комюнике, в което се съобщава за залавянето и убийството на Стамболийски:

Стамболийски е бил заловен вчера в 8 часа преди пладне в с. Голак от жителите на селото. Там той се е представил като закупчик на дърва и е закупил от един керемидчия тухли за 300 ле., за да добие повод чрез керемидчията да извика кмета на селото, надявайки се да намери у него подкрепа. Селяните обаче го познали и арестували. Чак тогава Стамболийски написал писмо до офицера комендант в с. Ветрен, че се предава. Към 3 часа след пладне Стамболийски е бил отведен с автомобил от Ветрен до Пазарджик. В този град народът го посрещнал с ожесточение и поискал да го линчува. Пред тази опасност и понеже нямало войска е града, тъй като е била изпратена в околностите на Панагюрище за търсене на Стамболийски, за да го избави, офицерът е бил принуден да се върне обратно към Славовица, дето Стамболийски е поискал да си вземе дрехи и долно облекло.

Нападнат по пътя от въоръжени селяни, автомобилът е бил спрян и Стамболийски освободен и избягал. Тутакси е наредено наново залавянето му със заповед да бъде доведен в София под силна охрана. Тази сутрин сведения гласят, че се е влязло е дирите му и че на запад от Славовица при преследването му била завързана престрелка. Едно последно съобщение от тази сутрин 10 часа гласи, че в тази престрелка Стамболийски бил убит. Правителството съжалява за станалото и е наредило да се произведе строго разследване.

Второ, според Александър Цанков той е получил телеграма от Стамболийски, който го моли да запази живота му. Двамата се познават от дълги години и нямат причини за лична омраза. (В спомените си Цанков (2002) разкрива, че през пролетта на 1922 г. Стамболийски му е предлагал да бъде изпратен в Германия като български пълномощен министър.) Цанков запитал министъра на войната генерал Вълков вярно ли е, че Стамболийски е на път към София, отговорът е бил

това е работа на Славейко Василев, никаква заповед не съм давал.

Професор Александър Цанков:

Между дните 12 и 14 юни бях във Военното министерство, помня, че беше пак преди обед. На въпроса към военния министър (ген. Вълков) какво ново има, отговори ми някак смутено: „Стамболийски, при опит за бягство, е убит.“ Нищо не бе по-съкрушително и по-трагично за мен от тая вест. Дълго не можах да дойда на себе си.

Цанков твърди, че след залавянето на Стамболийски при Харлаков е дошъл Славейко Василев и е изискал Стамболийски. Харлаков е отказал, но получава заповед от Военното министерство. При повторното идване на Василев при Харлаков последният получава писмо от Василев, че Стамболийски му е предаден жив и здрав. „Кому е предаден след това? Питайте Кимон и Дамян, най-близките до Вълков“

За разлика от другите участници в загадката „Убийството на Стамболийски“, изглежда, че професор Цанков не се е срамувал от действията си през 1923 г. В спомените си (2002) той споделя:

В 25 народно събрание, избрано в 1938 г., някои депутати дружбаши ми подмятаха - кой уби Стамболийски? Един ден запитах (Юрдан Русев, млад човек и народен представител от Луковитската избирателна колегия, поминал се през 1945-1946 г.): Защо не ме запитате открито, за да ви изнеса истината по убийството на вашия шеф? Готов ли си? Разбира се, настоявам. Не ме запита и когато аз го запитах, отговори ми гузно, че имал работа и трябвало да отсъства. Внушено му да мълчи отнякъде.

Трето, военният министър генерал Вълков е бил интервюиран от журналиста социалдемократ Руен Крумов през юни-юли 1953 г. на втори обект в концлагера Белене. Двамата са били лагеристи - Крумов от юни 1949 до септември 1953 г., а генерал Вълков - от 1946 до декември 1953 г., когато е преместен в Софийския затвор. През 1954 г. е осъден на смърт във връзка със събитията през 1923 и 1925 г. Присъдата му е заменена с 20 години затвор (той е на 79-годишна възраст). Умира в Старозагорския затвор през 1962 г.

През 1995 г. излиза книгата на Руен Крумов „Записано в концлагер Белене“, където е поместено интервюто му с генерал Вълков. Според генерала преди заминаването на капитан Харлаков от София той се е явил пред него и го е запитал:

„Като заловим Стамболийски, какво ще го правим?" Вълков е отговорил: „Ще го задържите, както беше сторено с другите земеделски министри." Той запитал: „А със Стамболийски какво ще правим?"

Вълков повторил своя първоначален отговор и че

Стамболийски трябва да се доведе в София.

След съобщението от Славейко Василев за задържането на Стамболийски ген. Вълков е наредил да се изпрати телеграма: „Стамболийски да бъде изпратен със специален влак в София.“ Той отрича да е говорил със Славейко Василев или Харлаков по телефона, но допуска първият да е говорил с други от военното министерство, може би с генерал Велизар Лазаров или Кимон Георгиев (който е началник на Харлаков като командир на 6-и пехотен полк).

След като Василев предал затворника на Харлаков, към неговата военна част се присъединили „няколко македонстващи, облечени във военни дрехи" и отвели Стамболийски във вилата му в Славовица. Там, казва Вълков,

Стамболийски е бил убит при подробности, които точно не зная, но бе донесено „при опит за бягство и съпротива".

На въпроса защо Харлаков не е бил държан отговорен за това, че не е изпълнил заповедта да доведе Стамболийски в София и дори е бил награден с изпращане в чужбина, Вълков е отговорил - пред група народни представители от БЗНС, на втори обект в концлагера Белене през март 1953 г., - че така е решило правителството на проф. Александър Цанков, а не лично той.

Д-р Петър Байчев, военен съдия, през март 1953 г. разказва на Руен Крумов за разговори между генерал Вълков и земеделци: Недко Ботев, Кирил Попов - народни представители, Слави Попигнатов и може би Крум Неврокопски. Вълков е казал:

Наистина капитан Харлаков с една дружина и придадена батарея към нея е бил изпратен в Пазарджик с изричната заповед да доведе Стамболийски в София със специален влак. В Пазарджик се представил на полковник Славейко Василев - началник на гарнизона, който поел командуването.

В този разговор Вълков е отрекъл да е давал каквато и да е телеграма или телефонограма до Харлаков за ликвидирането на Стамболийски. Мотивирал се е с това, че въпросът е бил решен от цялото правителство - Стамболийски да се доведе в София за евентуално съдене. На конкретния въпрос кой уби Стамболийски, генерал Вълков отговорил, че това са сторили съвсем безотговорни македонстващи, чиито имена (4-5 души) изброил, от които Байчев си спомня само Владимир Начев. Но Вълков говори и друго.

В показанията си пред съда по време на процеса срещу него през 1954 г. генерал Вълков поема частична отговорност за решението да се ликвидира бившият министър-председател Стамболийски, но разхвърля вината върху цар Борис III, професор Цанков и македонците. Според него Централното управление (ЦУ) на Военния съюз (ВС) е решило, че

Стамболийски заслужава да бъде ликвидиран за това, като се използва съпротивата му. Това предложение е било прието. Аз трябваше в качеството си на . председател да взема становище по това решение на „В. съюз", което и направих, като се солидаризирах с него и одобрих."... Рачев ми беше казвал, че Цанков, Русев, Калфов, Станчев [вероятно Стоенчев] и Смилов са обсъждали и решавали също ликвидирането на Стамболийски. Това му казал самият Цанков скоро след заминаването на Харлаков. И за това именно е бил викан Харлаков от Цанков (още м[инистъ]р на войната), който не смеел, макар и да искал, да повдигне въпроса пред Мин. съвет в пълния му състав... Така Сл. Василев предава Стамболийски на Харлаков, който извършил убийството му в изпълнение решението на ЦУ на ВС[ъюз], дадената му лична заповед от Цанков и на решението на ВМРО и ръководен от неговото силно желание да убие Стамболийски. Министрите бяхме в Министерството на войната, когато се получиха съобщенията за залавянето на Стамболийски, както и за убийството му. Тия съобщения бяха приети от някои видимо прикрито въздържано, а от други със задоволство, нескривайки радостта си. Особено невъздържан в това отношение беше Цанков, както помня, още Русев, Калфов, Стоенчев и Смилов. От горното изложение трябва да се заключи, че убийството на Стамболийски е резултат на едно решение на ЦУ на „В. съюз", както и на едно подобно решение на Министерския съвет в непълен състав: Цанков, Калфов, Русев, Стоенчев, Смилов. Дължи се също и на решението на ВМРО, както и на силното желание на Харлаков да извърши убийството.

За Царя... По убийството на Стамболийски той не отвори никога дума с мен - като че ли нищо не е станало. Значи, това убийство е било желано и одобрено от него.

Генерал Вълков пред съда говори и за македонско участие в убийството: ... Взели участие и македонците на Величко (Велянов), поручиците Кръстев, Савов, Павлов и ако не се лъжа, Дипчев...

В интервю пред лондонския The Times от 4 януари 1924 г. лидерът на ВМРО Тодор Александров отрича участието на организацията:

... ВМРО не е участвала в преврата на 9 юни и няма никаква вина за смъртта на Стамболийски, възможно е той да е бил убит от един или повече македонци, които са имали лични оплаквания от Стамболийски...

От друга страна, е известно, че ВМРО е произнесла смъртна присъда над Александър Стамболийски преди преврата от 9 юни. Също и на помощниците му и министри Александър Димитров и Райко Даскалов -и двамата са убити по нареждане на ВМРО. Димитров - на 22 октомври 1921 г., а Даскалов - на 23 август 1923 г. в Прага.

Предвид репутацията на следователите, прокурорите и съдиите в периода от 9 септември 1944 г. до 9 ноември 1989 г. е важно да се изтъкне, че - поне що се отнася до политическите процеси и тези, в които се търси политическа вина, например обвинения в промишлен саботаж, злоупотреби с валута и други подобни обвинения, а нерядко и по граждански дела - показания на обвиняеми, свидетели, вещи лица, преводачи и всички замесени в съдебните процеси, трудно могат да бъдат взети под внимание или да бъдат използвани като исторически доказателства. Причината е, че те са изтръгнати с насилие и в разрез с установени и признати съдебни процедури, съществуващи в цивилизованите страни. Изследователи и особено историци, които използват или се позовават на подобни „доказателства“, поемат сериозен професионален риск. Особено опасно и интелектуално порочно е да се използват необосновани твърдения, в които влизат и споменатите показания, или признания на обвиняеми и подсъдни лица, когато с това се потвърждава вече преднамерена теза на изследователя.

Четвърто: важен участник в събитията около убийството на Александър Стамболийски е Славейко Василев (1879-1944). Той е полковник о.з. от генералния щаб, бивш началник на Военното училище и е назначен от новата власт за комендант на Пазарджишкия гарнизон. По това време официалното име на Пазарджик е било Татар Пазарджик (съкратено Т. Пазарджик). Спомените му:

9-и ЮНИЙ И СЪБИТИЯТА ОКОЛО ТАТАР ПАЗАРДЖИК (ИЗ ДНЕВНИКА МИ,

приживе имат две издания и едно посмъртно. Първото издание е публикувано през 1924 г. в Пловдив. Оригиналното му посвещение гласи:

На подполковник Д. Велчев, душата на 9-то юнския преврат. От Славейко Василев.

В общи черти описанието на събитията се придържа към тези на професор Александър Цанков и генерал Вълков (в концлагера Белене). Той твърди:

От София бе изпратен отрядът на капитан Харлаков, който пристигна в Саранбей [днес гр. Септември]. На 11 юни, понеделник, преди обяд, заминах за тая гара с един локомотив и веднага насочих този отряд към Славовица - Церово, да прегради пътя на отстъплението на Стамболийски, за когото, както това ще се каже по-нататък, имахме най-противоречиви сведения . относно местонахождението му и броя на хората, които го придружават...

За действията на отряда, командуван от капитан Харлаков, аз нямам точни сведения, защото донесенията, а вероятно и релацията си, той е предал на своето началство.

След като Стамболийски е бил арестуван от селяните в село Голак, близо до Славовица, той е бил отведен под конвой във Ветрен. Полковник Василев е бил уведомен веднага, пристига в селото и го отвежда с автомобил в Пазарджик.

Тук дадох нареждане да се приготви една стая, съседна на кабинета на дру- жинния командир, в която да пренощува Стамболийски, додето получа нареждания от София ... успях да вляза във връзка със столицата. Говорих с министрите Александър Цанков, Вълков и Русев, които ми съобщиха, че е необходимо бившият министър-председател да бъде изпратен в София, по възможност веднага... В този момент в казармата пристигнаха, идещи с автомобили от Славовица, капитаните Харлаков и Дипчев. Още с идването си капитан Харлаков заяви: Господин полковник, имам заповед да приема от Вас бившия министър-председател и да го отведа в столицата. Толкова повече, че той е заловен в района на софийския отряд. Заповедта от София, предадена лично на мен по телефона, съвпадна с явяването на капитан Харлакова, вследствие на което поканих Стамболийски да го последва. И действително, още същата вечер автомобилите заминаха... Повече не видях водителя на дружбашкия съюз. Един ден след тръгването му в Т. Пазарджик се получи вестта за неговото убийство.

... Следните документи дават най-меродавно обяснение на обстоятелствата, при които е последвала смъртта на Александър Стамболийски:

ТЕЛЕГРАМА

Подадена в Славовица на 14VI, 9 часа вечерта:

София Военно Министерство щаба на армията Копие: началник гарнизона Т. Пазарджик В изпълнение на заповедта Ви приех бившия министър Ал. Стамболийски от Т. Пазарджик, но по пътя за Славовица автомобилът бе нападнат от въоръжени селяни и задигнаха Стамболийски.

Наредих за немедлено преследване на нападателите.

Капитан Харлаков

На другия ден една телеграма от Славовица с дата 15 юни, 9 ч., 20 м. сутринта донесе вестта за края на Александър Стамболийски:

Началник Гарнизона - Т. Пазарджик, Военно Министерство - София.

Преследван и застигнат, избягалият бивш министър Ал. Стамболийски, в местността „Айледжик“, при съпротива, падна убит на място.

Капитан Харлаков

Единственият участник, чиито твърдения противоречат на изразените по-горе от Цанков, Вълков и Василев, е капитан Иван Харлаков. Извън приписвани му думи от „очевидци“, „свидетели“ и случайни наблюдатели - които присъстват в литературата и на които не може да се разчита като доказателства - съществуват неговите показания след задържането му и материалите по процеса срещу него. Както бе посочено по-горе, материалите от този процес - колкото интересни или пикантни да изглеждат - трудно могат да бъдат приети за доказателства. Харлаков е съден от Народния съд през 1945 г., осъден е на смърт и разстрелян не само заради убийството на Стамболийски, но и за участието му в събитията в село Горна Гнойница по време на Септемврийските събития от 1923 г. (споменати по-нататък, с. 112). Подсъдими по процеса са и ВМРО и т.нар. неин скопски войвода Величко Велинов. Обвинението е насочено също така към самоубилия се на 9 септември 1944 г. Славейко Василев и към народния представител Тодор Кожухаров, самият той също подсъдим от друг състав на Народния съд и екзекутиран.

Споменаваме част от твърденията на Харлаков пред Народния съд с обичайните резерви и без да им гласуваме доверие. Същите резерви са в сила и при всички други случаи - срещани в настоящия труд, - включително тези на генерал Вълков, споменати по-горе.

Харлаков твърди, че на 9 юни 1923 г. сутринта генерал Вълков го е повикал в Министерството на войната. В кабинета на военния министър Харлаков заварил професор Цанков и Хр. Калфов. Генерал Вълков го приел веднага, но не в кабинета си, а в салона за приеми. Там, когато двамата остават на четири очи, генерал Вълков му казал:

Капитан Харлаков, имаме сведения, че Стамболийски е повдигнал земеделските тълпи в Пазарджишко. Поради това, изпраща се една дружина от 6 пехотен полк, една батарея и един ескадрон от гвардията за усмиряването им. За командир на дружината сте назначен вие.

Харлаков също твърди, че в инструкциите, които му се дават преди заминаването, изрично му е било заповядано да ликвидира на всяка цена Стамболийски. Харлаков поискал писмена заповед, на което Вълков му отговорил:

Никаква писмена заповед. На вас се възлага да ликвидирате Стамболийски. Не сторите ли това, отговаряте с главата си!

От държането на генерал Вълков при сбогуването му Харлаков останал с впечатлението, че проф. Цанков е бил известен за нареждането, което Вълков дава на Харлаков. Той говори и за цар Борис III:

От всичкото извършено на 9 юни моето дълбоко убеждение е, че убийството е било по знание и съгласие на царя.

Той признава, че е участвал в арестуването на Стамболийски, когото след това предал на Славейко Василев срещу разписка със следното съдържание:

Получих от капитан Харлаков министър-председателя Александър Стамболийски жив и здрав.

След като Харлаков получава Стамболийски жив и здрав в Пазарджик от Славейко Василев, той потегля с автомобил за София, където имал заповед да отведе Стамболийски. По пътя те били нападнати от една въоръжена 30-членна банда, предвождана от Величко войвода. Тук в показанията са замесени ВМРО и македонците.

... Взеха Стамболийски от мен и не знам къде го отведоха - казваХарлаков, като добавя:

Стигнахме във вилата на Стамболийски в Сливовица и се чудя какво да правя. В това време идва една команда от 30 македонци, начело с Велико скопски воевода, на когото правиха миналата година тържества в Скопие. Въобще македонците бяха пуснати по мене да следят действията ми. Тази група беше от хора на Тодор Александров и Ванчо Михайлов и подполковник Георги Атанасов. Викам поручик Кръстев, той е македонец и беше ротен командир, той е жив още, и поручик Савов и им казвам заповедта е такава, обаче никой от нас не трябва да си впръсква ръцете с кръвта на Стамболийски, затова ние двамата ще присъстваме само, а македонците ще свършат работата... Величко войвода е много важно действащо лице при убийството на Стамболийски.

Процесът срещу Харлаков е в началото на 1945 г., процесът срещу генерал Вълков е през 1954 г., Славейко Василев се самоубива на 9 септември 1944, а професор Александър Цанков емигрира в Аржентина, където умира през 1959 г. Величко Велянов, скопският войвода, не е между живите, той почива на 18 септември 1943 г. в Скопие. Генерал Велизар Лазаров умира на 6 април 1941 г. в София, Боян Смилов - на 5 февруари 1947 г. в София, през 1945 г. Тодор Кожухаров, Христо Калфов, Първан Драганов, Янчо Стоенчев и генерал Русев са убити от Народния съд.

Не е трудно да се допусне, че - както е и обикновено практиката при арестуване, задържане и съдебно дирене, особено по времето на комунизма-е лесно, а и сравнително безопасно да се разхвърля вина върху починали, емигрирали или колеги по съдба - арестувани или подсъдни. Генерал Вълков например е в концлагер от 1946 г. до докарването му в София през декември 1953 г. и процеса срещу него в 1954 г. Тогава, в 1954 г., всички гореизброени са мъртви, включително монархът (и Харлаков), а Цанков е далеч в Аржентина.

Не трябва да се изпуска предвид желанието на следователи, прокурори и съдии да накарат задържаните да признаят и да уличат в престъпления тези, които следствието или по-скоро техните началници в партийната и държавна йерархия са решили да подведат под отговорност. Такъв е например случаят с уличаването на цар Борис III, ВМРО и въобще македонци в убийството на Александър Стамболийски. Което не значи, че подобна вина не съществува.

Трябва да се отбележи, че по времето на процесите срещу Харлаков в 1945 г. и Вълков в 1954 г. има много други свидетели и участници в събитията, които са живи и здрави, но те не са подведени под отговорност, напротив, доста от тях участват във властта. Между тях е Кимон Георгиев (1882-1969), непосредственият началник във военната йерархия на капитан Харлаков (негов полкови командир), който участва в преврата на 9 юни 1923 г., става министър в правителството на Сговора през 1926 г. и е министър-председател в правителството на Отечествения фронт от 9 септември 1944 г.

Другите трима видни участници в Деветоюнския преврат са полковник Дамян Велчев (1883-1954) - станал генерал на 9 септември 1944 г., Димо Казасов (1886-1980) и Цвятко Бобошевски (1884-1952). Първите двама са министри в първото правителство на Отечествения фронт, Велчев - на войната, а Казасов - на пропагандата. На 9 юни 1923 г. Димо Казасов е бил министър на железниците в правителството на професор Александър Цанков, а Цвятко Бобошевски - министър на търговията, промишлеността и труда и на правосъдието в същото правителство, както и в правителството на Сговора с министър-председател Андрей Ляпчев от 1926 до 1930 г. След преврата през 1944 г. той става регент на малолетния цар Симеон II.

Кимон Георгиев и Дамян Велчев са главни действащи лица в преврата на 19 май 1934 г., като Георгиев става министър-председател. Димо Казасов и Цвятко Бобошевски участват в същия преврат. Първият става пълномощен министър в Белград, а Бобошевски - председател на Българска ипотекарна банка (държавна). Дамян Велчев умира в изгнание в Париж. Не е известно някой от тях да е писал спомени или да е предал документи, засягащи събитията, в които са участвали. Само Димо Казасов оставя няколко мемоарни книги, засягащи преврата на 9 юни и събитията след него. Най-ценната е „В тъмнините на заговора“, която е издадена през 1925 г. Интерес представлява също „Една историческа дата - 9 юни 1923 г.“ публикувана десет години след преврата. Останалите, с изключение може би на „Звено без грим“ (1936), са по-малоценни от историческа гледна точка.

По отношение на ВМРО и проблемите, засягащи македонското участие в преврата на 9 юни 1923 г. и убийството на Стамболийски, има публикувана значителна литература, включително спомени на лица, които са участвали в събитията, но все още няма еднозначна оценка за ролята на ВМРО в тях. Може би няма и да има. Това се отнася и за ролята на цар Борис III в същите събития. Уличаването му се дължи в известна степен на прословутото гостуване на царя и княгиня Евдокия в Славовица при Александър Стамболийски на 7 юни 1923 г. Спомените на адютанта на цар Борис III, морския офицер, капитан II ранг Коста Скутунов: „Бурни времена. Цар Борис III отблизо“, публикувани едва през 2004 г., хвърлят нова светлина върху разглежданите събития и не могат да бъдат пренебрегнати. При разглеждане на въпроса за вината на цар Борис III не трябва да се оформя еднозначно становище без запознаване с труда на Скутунов, а за ролята на ВМРО съществува значителна книжнина, сред която се открояват спомените на Иван Михайлов и кореспонденцията му с професор Александър Цанков - и двамата в изгнание, - които се оневиняват взаимно, както и по отношение на Народния сговор и ВМРО във връзка със събитията около 9 юни и убийството на Александър Стамболийски.

Проблемите със земеделското управление и Александър Стамболийски нито започват, нито свършват с убийството на министър-председателя. Има и цял куп други нерешени проблеми, които може би също имат връзка с позорния - и нещастен - край на управлението на тази партия, която е между най-старите политически партии в Европа, и то като имаме предвид сравнително краткия живот на българската демокрация. Тя така и не успя да дойде на власт чак до наши дни и сега е само част от историята на България.

Корупцията на земеделското управление
и лично на Стамболийски
Конф. дело N» 11/23 и Конф. дело Na 3/24

По време на властта си - главно при самостоятелното си управление от 1920 до 1923 г. - БЗНС нанесе немалко пакости на обществото и държавата. Земеделците изведоха на преден план неумелата си и крайно вредна за страната (поне за времето си) външна политика, която беше довела до фактически отказ от трайните национални въжделения за обединение на всички българи в една държава (опитите за сближение с Югославия, по-скоро със Сърбия за сметка на Македония). Земеделското управление допринася за опорочаването на политическия живот, и то едва изявил се и проходил след толкова дълъг период на униние и национален гнет. Както и за разделението на народа на съсловия, за които беше преднамерено прокламирано, че са враждебни едно на друго - селяни против граждани, неуки против образовани. И още нещо: стремежът да се запази и въплъти идеала на мирна, тиха и благодатна пасторална България срещу императива на съвремието, който води към индустриализация, урбанизация и технологичен напредък.

БЗНС и Александър Стамболийски не съумяха да опазят поне реда и законността в страната. Макар че следвоенните години бяха много трудни, а България беше в положение на победена страна, не е било невъзможно да се преодолеят трудностите с минимални сътресения и да се запази и малкото извоювано и защитено в годините след Освобождението: крехките традиции на плурализъм и демокрация. С малко повече усилия и със загриженост за бъдещето биха могли да се избегнат и сътресенията, които настъпиха през 20-те години на миналия век, част от причините поне за които може да се търсят в годините на земеделското управление със създаващото се настроение на всеки против всеки: земеделци против традиционните партии, против комунисти и ВМРО, градът против селото, армията против Оранжевата гвардия и другите създаващи се рушители на реда.

Част от проблемите е небивалата корупция, която овладява обществото и главно управляващите. Разбира се, че предвоенните години не са били образец на законност, демокрация и почтеност, но никога преди 1921-1923 г. корупцията не е била толкова масова и толерирана от властта, ако не и произтичаща главно от нея. Това е било напълно видимо и е дразнело обществото, особено в последната година от управлението на Стамболийски.

Още в началото на политическата си дейност БЗНС, лидерите му и много от последователите им затъват в корупция. През август-септември 1915 г., в разгара на Европейската война, когато и двете страни в конфликта: Антантата и Централните сили ухажват България с намерение да я привлекат на тяхна страна, в София се появява френският търговец Фернан дьо Клозиер (познат също като Деклозиер), който изкупува част от българската реколта на цени, по-високи от пазарните. Целта е българското жито да не замине за Германия. Акцията, която възлиза на 20 милиона златни франка, е финансирана от правителствата на Англия и Франция.

Създава се мрежа от прекупвачи на зърнени храни, в дъното на която стои д-р Никола Генадиев, лидер на Народнолибералната партия. В качеството си на юридически съветник той препоръчва на Деклозиер „търговски агенти“, разпределяйки им околиите за изкупуване. Повечето от тях са от неговата партия, а останалите са от средите на Народната партия и БЗНС.

94                                                                   Никола Г. Аатънков $ ИСТОРИЯ НА БКП (1919-1989)

Срещу комисиона от 7% в схемата е включена и веригата „Народен магазин“ при Земеделския съюз с директор Райко Даскалов. В сделката участват и други видни земеделци депутати: Марко Турлаков, Александър Димитров, Александър Стамболийски (в затвора), Григор Бояджиев (който след 6 години ще стане сват на Александър Стамболийски - синът му ще се ожени за дъщерята на Стамболийски), Найден Куманов, Неделчо Георгиев и Бешко Дунев (бащата на художника Илия Бешков и на Иван Бешков, убит от Народния съд през 1945 г.). Сред агентите е и Арон Фридман, баща на Марко Фридман, който участва в атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г., осъден на смърт и обесен през май същата година.

Само за няколко месеца са присвоени-раздадени-злоупотребени десетки милиони левове чрез Търговска банка на Губиделников и Буров (те са оправдани по заведеното дело). Аферата е разкрита, образувано е разследване и е съставен

Обвинителен акт по следствено дело № 1/1915 г. на IV Софийски и Военнополеви следовател против Ив. Буров, Г. Губиделников и др.; д-р Н. Генадиев, Юрд. Йонов, Ив. Халачев и др.; Марко Турлаков, А. Шаренков, Ал. Стамбу- лийски и др., за престъпления по чл. 109, 111, пункт 4 и чл. 115 от Общия Наказателен Закон.

По политически съображения делото се точи цяла година и чак на 21 октомври 1916 г. Софийският военнополеви съд постановява присъда № 1085. Зад решетките влизат осем стамболовисти и шестима земеделци. От 38 обвиняеми са осъдени 14 политици, повечето депутати, по на 8 до 10 години затвор. Най-тежката присъда получава д-р Никола Генадиев, а наред с него са осъдени бившият министър Иван Халачев (за втори път), земеделците Марко Турлаков и Райко Даскалов и няколко народни представители като Григор Бояджиев, Йордан Йонов, Стефан Немски, Иван Ангелов и други. След две години всички са помилвани и се включват отново в политиката.

През септември 1919 г. коалиционният кабинет на Теодор Теодоров, в който участват и трима земеделци: Александър Стамболийски, Цанко Церковски и Драгия Драгиев, решава да се продадат без търг ненужните и излишни материали на Арсенала. Комисията, която ги оценява на много ниски цени, е председателствана от дееца на БЗНС Петър Янев. Оплячкосани са материали на стойност няколко милиона лева, които попадат в ръцете на видни дружбашки функционери. За да се прикрият следите от грабежите, Арсеналът на два пъти е опожаряван.

Големият грабеж на държавни пари започва, след като БЗНС печели изборите и образува правителство на 7 октомври 1919 г. От втората част на Бялата книга (в 12 части), издадена от правителството на Александър Цанков в края на 1923 г., която разкрива данни за кражби от хазната, става ясно, че

между 2 февруари 1920 и 16 март 1923 г. Александър Стамболийски е изтеглил от държавното съкровище над 140 милиона лева. За по-малко от четири години през периода 1919-1923 г. той открадва според оценката на Данаил Крапчев, редактор на в-к „Зора“, „несметно количество пари“.

От документи, приложени към Конфискационно дело № 11 от 1923 г. - за което ще стане въпрос по-долу, - се установява, че Григор Бояджиев, депутат от БЗНС и сват на Александър Стамболийски, е изтеглил от БНБ чекове от Банка федерал за 754 716,90 лв. на 2 ноември 1921 г. и от чекове, издадени от Банк де Пари е де Пей Ба, за 500 000 лв. на 29 декември 1921 г., 500 000 лв. на 25 октомври 1921 г., 312 820,90 лв. изтеглени на 6 октомври 1921 г. и 100 000 лв. на 5 декември 1921 г., всички от БНБ, а и още 100 000 лв. от банка „Напредък“ на 6 декември 1921 г.

Спас Дупаринов, пълномощен министър в Чехословакия през 1922- 1923 г. и министър на правосъдието в правителството на Александър Стамболийски, също изтегля от БНБ чек, издаден от Банк Контоар, 37 500 лв. на 25 октомври 1921 г. и чек за 250 000 лв. от същата банка, пак от БНБ, през 1921 г.

Най-големият скандал, свързан с корупцията на правителството на БЗНС и лично на министър-председателят Александър Стамболийски, избухва след убийството му на 14 юни 1923 г. При обиска на вилата му в Славовица след убийството му са били намерени огромни суми във валута, както и в български левове. Сведенията за това са от няколко различни източници и са неоспорими.

Телеграма, подадена в Славовица на 13.VI.1923, 8 ч 30 мин, цитирано по спомените на Славейко Василев:

Вчера, 12-того, на височината североизточно от Славовица бе намерена касата на Стамболийски. Залових 1 200 000 фр. франка и 300 000 български лева по 1000-левови банкноти в пакет с надпис: „Министерство на външните работи". Заобиколих с 2 роти височината, на която се намери касата, и към 2 часа Стамболийски бе открит от една група и обстрелван, но в тъмнината се изплъзна. Височината е обградена и претърсването продължава. Стамболийски е сам с брата си. Всички негови хора го напуснаха. В следите сме. № 6.

Капитан Харлаков

В спомените си - „Моето време“ - професор Александър Цанков казва:

При залавянето на Стамболийски у него беше намерена една крупна сума от чужди валути на швейцарски и френски франки. По слух се говореше, че сумата възлизала на 1S-20 милиона лева. Д-р Никола Стоянов, който по това време беше директор на службата за държавните дългове, ходи в Швейцария по покупката на тая чужда валута, която според наивните обяснения на някои дружбаши била дадена на Стамболийски за подкупване на чужденци. Това не е важно. Една част от заловената сума беше внесена в БНБ за сметка на държавното съкровище, но друга част бе, на прост език казано, ограбена, злоупотребена от някои лица, главно военни. Питам, не биха ли желали господата Кимон Георгиев и Дамян Велчев да дадат някои показания и по тоя от обществен интерес въпрос, който и сега, и в бъдеше няма да загуби значението си?

Генерал Вълков също говори за парите:

Във вилата са били намерени пари, значителна сума в чужда валута... Една част от намерените пари кап. Харлаков е дал на участващите в убийството, други задържал за себе си, макар че отказа да е взел, а трети по-късно предаде чрез официален протокол на главния интендант при Мин. на войната... Също дал 3 милиона лв. на поручик Кръстев, който ги връща...

За намерените пари Харлаков казал на г-л Лазаров, че ще се представят с протокол от комисия в Министерството на войната, което бе направено, както по-рано изложих. Харлаков казал, че дал пари на някои офицери и подофицери, а още в началото (когато се пръснали пари при тършуването на долапите) някои подофицери и войници разграбили известна част. Той обаче построил после всички, които били във вилата, и събрал взетите пари. Той сам не взел никакви пари. Същото е заявил на майор Порков и на майор Рачев, и на мен при представянето на парите от комисията с главния интендант п-к Стоянов. Парите, както изложих, се изпратиха от Министерството в БНБ. Същото се направи и с парите, дадени на поручик Кръстев (сега п-к о.з.), който сам ги предаде в Министерството, както това изложих по-рано. Той - Кръстев - заяви, че и Харлаков бил взел пари, макар че отказва.

Повдигна се въпросът за произвеждане анкета както за убийството, тъй и за парите и пр. Този въпрос се обсъди обстойно от всички страни и се реши, че никаква анкета не може и не трябва да се произвежда. Не трябва да става и дума. Главният мотив бе - излагането на войската пред самата себе си, пред народа и пред света. Трябва всички, целият „В. съюз“ да тегли тая отговорност за действията на Харлаков и др., тъй като той е изпълнил решението на „В. съюз". И понеже при подобни решения не може да се преследва самият Харлаков и др., то за да се намалят приказките поне по негов адрес и във войската, и вън от нея, да се изпрати в странство за изучаване език на срок 1 година. Това изпращане се оформи по-късно по надлежния формален ред. В Министерския съвет се знаеше вече гореизложеното и се докладва от мен решението на ЦУ на „В. съюз“. Съветът, без да обсъжда надълго създаденото положение, реши, че не може да не се солидаризира с армията, която „използвахме“ за свалянето на режим, че не бива да се излага тя пред народа и пред света, както и управлението, с произвеждане на анкета както по убийството, тъй и за парите ипр.

Капитан Харлаков в своите показания:

Във вилата на Стамболийски намерихме чужда валута: френски франкове и швейцарски и когато пътувахме с него в автомобила за Сливовица, приказвахме с него и ми каза, въпреки че не е военен, височините около Славовица били удобни за позиции; за парите каза, че са му били дадени във връзка в странство с някои лица, за облекчаване на българското положение... Парите бяха около 18 милиона. Приехме ги с комисия и ги описахме; като се върнахме в София, ги предадох на генерал Лазаров, полковник Здравко Георгиев и др., обаче се научих, че в банката били внесени само 4 милиона.                                                                                                                                     .

При извършеното съдебно разследване се установява, че намерените пари в Славовица, които са значителни, са част от изтеглените само преди по-малко от три месеца 4 милиона швейцарски франка от Българска народна банка (БНБ), които са предадени лично на Стамболийски и са на негово разположение. Историята е следната:

Министерският съвет (БЗНС - Александър Стамболийски) решава на 15 март 1923 г. с постановление до Министерството на финансите да се отпуснат четири милиона швейцарски франка (шв. фр.) от бюджета за изпълнение на договора за мир за разходи във връзка с изпълнението на същия договор. Разходът да се оправдае с разписка от министър-председателя.

Министерството на финансите нарежда на БНБ да издаде 21 чека за различни суми в швейцарски франкове. БНБ издава исканите чекове и Иван Железов, началник на бюджетоконтролното отделение при Министерството на финансите, с чековете, издадени на негово име от БНБ за 4 милиона шв. фр., е командирован в Швейцария.

Там той тегли парите, но отказва - неудобно му е - да ги обмени за български левове, които да предаде на Стамболийски. С Иван Бояджиев, зет на Стамболийски, който заминава заедно с Железов в Швейцария, теглят парите в банкноти и Бояджиев дава 4 милиона в шв. фр. на Стамболийски в България, който дава на:

Мико Петков, секретар на БЗНС, 100 000 шв. фр.

Мико Петков дава 27 000 фр. на Петър Георгиев. Той разменя швейцарските франкове за български левове, след арестуването на Мико Петков взима от жена му Ивана Петкова още 70 000 фр. и дава на Борис Якович 8000 фр., за да ги размени.

Мико Петков дава още на Йосиф Филипов 3000 фр. да му купи часовник от Швейцария и др.

Курсът е 16,50 лева за 1 шв. франк. 4 милиона - 66 милиона лева.

Стамболийски дава на Григор Бояджиев, негов сват, баща на Иван Бояджиев, женен за дъщерята на Стамболийски, 309 000 шв. фр. Той плаща негови и на Стамболийски дългове, купува имот и влага пари в банки.

Стамболийски дава чрез капитан Поборников (адютант на Стамболийски) на Стоил Стефанов 110 000 шв. фр., 50 000 фр. фр. и 46 282 долара, от които той плаща на д-во „График“ и на русенската сконтова банка за купено книгоиздателство „Победа“ - те са на имената на Ст. Калъчев, Ст. Стефанов и К. Муравиев.

Стамболийски дава на Стоян Калъчев 212 000 шв. фр., който ги обменя в левове и дава на Мусевич Боринов 1 милион лева за купеното от него здание на ул. „Раковски“, което е на Ст. Калъчев и К. Муравиев. Калъчев също дава на Христо Шишков 400 000 лв. за строящо се здание на ул. „Св. Неделя“.

Стамболийски сам дава на Мусевич Боринов 50 000 шв. фр. за същата къща на ул. „Раковски“.

Стамболийски сам дава на Ал. Франгя 503 001 лв. за купено място на ул. „Б. Дондуков“. Мястото се води на Калъчев и Муравиев.

Стамболийски и Гр. Бояджиев са купили чифлик край София от същите 4 милиона шв. фр.

Освен това Калъчев и Муравиев трябва да отговарят за закупуването на имота на ул. „Св. Неделя“ - купен от Хр. Шишков за строеж на седеметажно здание, и др.

Гореизложеното е резюме на Акта за произведената ревизия от Министерството на финансите, Отделение за инспекция, изпратен на председателя на Апелативния съд в София, от 26 февруари 1924 г.

АКТЪТ Е ПОДПИСАН ОТ

МИНИСТЪРА и

ЮРДАН ТОТЕВ, началник на отделението

Отделно има АКТ ЗА НАЛАГАНЕ СЕКВЕСТЪР на вещи в жилището на Ал. Стамболийски на ул. „Шипка“ № 28, София. Описани са 276 вещи с Протокол от 14 август 1923 г., запечатани и оставени за съхранение на Милена Стамболийска, съпруга на Ал. Стамболийски.

Също СМЕТКА-ДЕКЛАРАЦИЯ от Милена Стамболийска за себе си и като представителка на непълнолетния син Асен, 31 май 1924 г., с опис на недвижимо имущество - ниви и др.

Те се потвърждават от заведеното Конфискационно наказателно дело № 11 от 1923 г. на СГОДА на Софийския апелативен съд (ф. 90к а.е. 837). Делото е образувано поради незаконно придобитите от бившия министър-председател Александър Стамболийски движими и недвижими имоти, пари и други ценности. Обвинението е постъпило от Прокуратурата при Софийския апелативен съд на 7 ноември 1923 г., документацията е при обем л. 1-155 (общо 155 листа). Данните са за обвиняемия Александър Стоименов Стамболийски, роден на 01 март 1879 г., починал на 14 юни 1923 г.

Следват преписи от документите, изброени по-горе.

Вх.№ 8345/23.4.923 г.

Препис 1 Поверително 1-то постановление на Министерския съвет № 737 от 15 март 1923 г., взето в заседанието му от 15 март 1923 г., протокол № 26

До Министерството на финансите (отд. бюджетен контрол)

Одобрява се да се отпуснат 4 000 000 (четири милиона) швейцарски франка от кредита по §1 на бюджета за изпълнение на договора за мир, за разходи във връзка с изпълнението на същия договор.

Разходът да се оправдае съгласно забележка 1 към същия бюджет, с разписка от г-на министър-председател и министър на външните работи и изповеданията.

Секретар П. верно с оригинала

Поверително до Бълг. нар. банка Софийски клон

Изпраща се платежната заповед № 22262 от 16-того, издадена по §1 от Бюджета за изпълнение на договора за Мир, с молба срещу сумата по нея да се издадат на заповедта на началника на бюджетно-контролното отделение при М-вото на финансите следните чекове: 2 по 500 000 шв. фр., 2 по 300 000, 7 по 200 000 и 10 по 100 000 шв. фр., които да се предадат на същия.

Министър:

(п)П.Янев

Глав. секретар:

Началник на отдел:

подписано (Железов?)

Препис

Българска народна банка - Софийски клон

София 17.111.1923 г.

До М-вото на финансите Отд. Б. контрол Тук

Преведено с/у Banque Federate Geneve

От н-к отд. при Фин. м-во - съгл. писмото ви вх. № 1514 от 16.III.

7 чека 3afrs. s. 1 000 000 -a 3010 (krs.)                                                                                                  30100 000

c/y Ste de Bque Suisse Zurich

5 чека за/rs. s. 900 000 - a 3010 (krs.)                                                                                                  27 090 000

c/y Credit Suisse Zurich

7 чека за/rs. s. 1 100 000 - a 3010 (krs.)                                                                                                  33 110 000

c/y Union de Bque Suisse Zurich

2 чека eafrs. s. 1 000 000 - a 3010 (krs.)                                                                                                  30 100 000

пощ. разноски                                                                                                               250

120400250

Събр. no пл. зап. № 22262 120 000 000

В задължение 400 250

на с/ката Ви № 2773

Vat днес 923 г. Верно с оригинала

Банката при Върх. см. палата

Cm. к-р подпис

Печат

Царство България Върховна сметна палата

 

 

 

До Господина Председателя на Апелативния съд

ТУК

Съгласно чл. чл. 10 и 11 от закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобити имоти, изпраща Ви се един екземпляр от акта за произведената ревизия на отпуснатите 4 000 000 шв. фр. на бившия министър Ал. Стамболийски, заедно с приложенията му, за да се възбуди, ако намерите основание, углавно дело против лицата, за които ще бъде дума по-доле, за отнемание от тях в полза на държавата на незаконно придобитите имоти.

От този акт се констатирва:

1. По доклад на бившия министър-председател Ал. Стамболийски, Министерският съвет с 1-то си постановление № 757, протокол № 26 от 15 март 923 г., е отпуснал четири милиона

(4 000 000) шв. франка от кредита на параграф 1 от бюджета , за изпълнение договора за мир, за да ги изразходва във връзка с изпълнение на същия договор.

2. В изпълнение на това министерско постановление на 17 март 923 г. са били издадени на името на началника на Бюджетоконтролното отделение Ив. Железов чекове за 4 000 000 шв. франка, или за 120 400 000 български лева (спр. п. 2 на акта).

3. За изтеглюването на тези суми бил е командирован в Швейцария казаният началник на бюджетоконтролното отделение при Министерството на финансите Ив. Железов, заедно с Ив. Бояджиев, зет на Ал. Стамболийски, който, след като ги е изтеглил, върнал се в България и предал на Ал. Стамболийски сумата 4 000 000 шв. франка (спр. п. 4).

Швейцарски франка в български левове, обаче Ив. Железов не изпълнил тази заповед, защото му се видело неудобно и пр.

На същия Железов е било заповядано от същия Ал. Стамболийски да размени в България в някои частни банки един милион шв. франка, но и това не могло да се извърши (спр. п. 4).

От тези 4 000 000 шв. франка Ал. Стамболийски е дал:

1. Сто хиляди шв. франка на секретаря на Земеделския съюз Мико Петков, за да изплати някои издания, като календари, папагали и др. Мико Петков е дал 27 000 шв. франка на П.

Георгиев, който ги разменил във Франко-българската банка за международна търговия за 4S0 689,50 български лева.

След 9 юни 1923 г. и след арестуването на Мико Петков, Петр Георгиев е бил изтеглил, според твърдението на Мико Петков, от жена му 70 000 сив. франка; П. Георгиев е дал от тези суми на Борис Якович 8000 шв. франка, за да ги размени.

Според показанието на Мико Петков, последният е бил дал на Йосиф Филипов 3000 шв. франка, за да му купи от Швейцария часовник и др., и така напълно сеуяснява, че

П. Георгиев получил от М. Петков.....................................................................................................27 000 шв. фр.

- „ — „ —жената на М. Петков.....................................................................................................70 000 „ “

М. Петков дал на Йосиф Филипов.................................................................................................................3000    „ “

Всичко 100 000 „ "

а)                                    При обиска у П. Георгиев са

намерени.....................................................................................................33 000 шв. фр.,

които по курс 16,50% са внесени в Българската

народна банка на сума 544 500 лева.

б)                                    При обиска у Б. Якович са

намерени.................................................................................................................8000  „ "

които по с. курс са вложени в Българската

народна банка на сума 132,000 лв.

в)       Йосиф Филипов е внесъл в                                                                   3000 „ “

българската народна банка, а именно лева

45 500 лв.

По-нататък актът продължава с подробни описания за случилото се, замесените лица - повечето от тях депутати, земеделски деятели и роднини и приятели на Александър Стамболийски: между тях неговият сват (бащата на съпруга на дъщеря му, която Стамболийски през 1921 г. венчава с пищна и незабравима сватба за Иван Бояджиев, сина на Григор Бояджиев), който освен сват е и депутат, племенникът на Стамболийски - Константин Муравиев, - който е и министър в последното правителство на БЗНС до 9 юни 1923 г., същият Муравиев, който става министър по времето на Народния блок и за няколко дни оглавява последното правителство на свободна България преди 9 септември 1944, Петър Янев, Мико Петков, секретар на БЗНС, Спас Дупаринов и много други. Всички от тях получават значителни суми от Стамболийски, с които заплащат свои и партийни дългове, купуват си имоти и си отварят сметки в български банки. Самият Стамболийски купува имоти и харчи държавни пари за лични нужди напълно свободно, неограничено и по свое собствено усмотрение.

Както се вижда от документите, сумите са значителни. Четирите милиона швейцарски франка са препрани в Швейцария: 21 чека, издадени от БНБ с общ размер 4 милиона швейцарски франка, се получават от швейцарски банки в Швейцария и се предават на Александър Стамболийски. Те се разпределят лично от Стамболийски на доверени нему лица, които ги обменят срещу български левове в България. Курсът на швейцарската валута е висок - документите посочват курс 16,50-16,69 лв., така че ако цялата сума е била превъртяна в български лева, би възлязла на 66 000 000-66 760 000 лева. От друга страна, виждаме от бордерата, че курсът, по който БНБ задължава сметката на Министерския съвет, е 30,10 лева за 1 швейцарски франк. 4 милиона швейцарски франка са пресметнати и задължени като 120 400 000 - над сто и двадесет милиона лева. Възможно е този - почти двоен - курс да е бил използван при безкасови сделки или да е съдържал премии, които са обичайни при сделки в чужда валута.

Каква е реалната стойност на българския лев по онова време? При липса на детайлно изследване, което е извън рамките на настоящия труд, и за бързо сравнение, без претенции за акуратност, може да се посочат данни, извлечени от документи от делото. Удостоверение за Константин Муравиев, издадено от Министерството на външните работи и изповеданията, с дата 18 юни 1924 г. посочва месечна заплата 780 лв. (без добавъчни и представителни пари) за времето от 21 септември 1920 г. до 31 март 1922 г. Той е бил Генерален консул в Ротердам. Морският офицер капитан II ранг Коста Скутунов в спомените си пише, че в 1923 г. ротен командир от армията - капитан - има месечна заплата от 350 лв. Той се възмущава, че оранжево- гвардейци са получавали 1000 лв. на месец плюс безплатно храна, облекло и квартира.

Скандалът с откраднатите пари (или присвоени, все едно) е грандиозен, той е отразен в тогавашните вестници, за случая се говори в Бялата книга, издадена от правителството на професор Александър Цанков през ноември 1923 г., генерал Вълков я споделя с журналиста Руен Крумов в концлагера Белене през 1953 г., професор Цанков говори за случилото се в спомените си. За българското общество по онова време тези неща не са били неизвестни, още по-малко са представлявали държавна тайна.

Материалите по конфискационно дело № 11 от 1923 г., за което споменаваме по-горе, са били на разположение на интересуващите се, на историци и изследователи, били са достъпни поне до 1975 г. (вероятно са достъпни и сега), когато г-н Азманов се запознава с тях и получава фотокопия от архива на съда в София.

Към материалите по делото има Заявление до Софийския апелативен съд от БЗНС София, ул. „Ст. Караджа“ № 10, с дата 4 юли 1946 г., подписано от гл. секретар Ал. Оббов и орг. секретар д-р М. Геновски, с искане да им се из- дадат заверени преписи от документи по конф. дело № 3/24. Резолюцията от съда е Да - след справка. 10 юли, подпис. Има и вписване: Получих исканите преписи, 11 юли, подпис.

От това заявление личи, че следдеветосептемврийските ръководители на БЗНС - изгонили Никола Петков и легитимните ръководители на Съюза в 1945 г. - явно са били запознати с делото, а Александър Оббов (1887-1975) е в централното ръководство на БЗНС от 1908 г., министър на земеделието в правителството на Стамболийски и министър (пак на земеделието) в правителството на Отечествения фронт в 1945 г., в което участва и Михаил Геновски (1903-1996). И двамата са били наясно с корупционните практики през управлението на БЗНС от 1920 до 1923 г. Оббов като министър на Стамболийски лично участва в корупцията, а Геновски е издал трудове по историята на БЗНС и несъмнено е запознат и с корупционния аспект от дейността на Съюза.

Заведеното разследване, което прераства в обвинителни постановления, разпити на замесените лица, конфискация на намерени суми, имоти и даже движимо имущество, накрая постепенно заглъхва след 1924 г. Напълно е възможно, след като част от последните задигнати 4 милиона швейцарски франка са били възстановени на БНБ и след конфискациите на имуществата на засегнатите лица, да е било решено - вероятно на най-високо правителствено равнище, може би и след сезиране на монарха - да не се дава по-нататъшна гласност на случилото се, за да не се излага министърпредседателската институция и самата българска държава.

Началник на финансовия инспекторат към Министерството на финансите по това време е Юрдан Тотев (1874-1947), който е баща на професор Анастас Тотев (1906-2000). Юрдан Тотев полага подписа си като началник на отделение при Министерството на финансите под Писмо до Председателя на Апелативния съд, с което изпраща акта за произведената ревизия, с дата 26 февруари 1924 г.

Професор Тотев, който беше мой личен приятел - Бог да го прости!, - подписа кратко „удостоверение“, връчено на друг мой приятел, Искрен Азманов, датирано 7 септември 1990 г., при заминаването на Азманов за САЩ за участие в научен исторически форум във Вашингтон. В този документ професор Тотев удостоверява автентичността на подписа на баща си, съдия- следователя Юрдан Тотев, положен на придружителното писмо към гореспоменатия Акт. На този форум, организиран от Американската асоциация за напредък в славянските науки (American Association for the Advancement of Slavic Studies) през октомври 1990 г., г-н Азманов прочете доклад, в който бяха изнесени данни за корупцията на Александър Стамболийски.

Удостоверението на професор Тотев бе сметнато за необходимо да убеди американските професори Марин Пундев, Джон Бел и Чарлз Мозер в автентичността на огромната папка - описана по-горе - с копия от съдебната документация, засягаща обсебването на 4 милиона швейцарски франка от министър-председателя на България Александър Стамболийски. Всички тези документи бяха донесени в САЩ от г-н Азманов през есента на 1990 г. и след запознаването на гореспоменатите професори с тяхното съдържание бяха поставени на разположение в архивите на Българския национален фронт в САЩ, на който по същото време аз бях председател.

Професор Джон Бел (1942-1998) е авторът на Peasants in Power. Alexander Stamboliski and the Bulgarian Agrarian National Union (Селяни на власт. Александър Стамболийски и Българският земеделски народен съюз), издадена в САЩ през 1977 г., и The Bulgarian Communist Party from Blagoev to Zhivkov (Българската комунистическа партия от Благоев до Живков), също издадена в САЩ през 1986 г.

За написването на тези две книги, особено на първата, професор Бел е прекарал доста време в България и се е ползвал от български архивни документи, предоставени му от българските научни учреждения. Той не беше чувал за корупционните практики на Александър Стамболийски и беше кол- кото изненадан, толкова и съкрушен, че тези важни сведения от живота на Стамболийски, както и за начина на управлението на партията му от 1921 до 1923 г., са останали неизвестни за него, по-скоро са били скрити от научните учреждения, библиотеки и колеги учени, които са му помагали в научните му дирения в България. Преди смъртта си през 1998 г. той споделяше с колеги, че това укриване на съществени моменти от дейността на земеделското управление - което той не е бил в състояние да отрази в своите трудове - фактически ги опорочава (трудовете) и той става неволен съучастник на исторически фалшификации.

Професорите Марин Пундев (1921-2005) и Чарлз Мозер (1934-2006), които издадоха съчинения, засягащи България (вж. в Библиографията), също твърдяха, че не знаят за тази страна от управлението на БЗНС и лично за Александър Стамболийски. Професор Мозер написа биографична книга за своя тъст - известния земеделски водач, пладненец - д-р Г. М. Димитров (Гемето), но в нея няма нито дума за корупцията в управлението на БЗНС. Професор Фредерик Чари, който публикува студия (на английски) за Александър Стамболийски в 2009 г., също не споменава скандала с парите.

Не ми е известно някой от четиримата професори, споменати по-горе, да е изнесъл тези нови - за тях, а и неизвестни за широката публика - данни, след като се запознаха през 1991 г. в САЩ с представените им материали по Конфискационно наказателно дело № 11 от 1923 г. на Софийския апелативен съд. Доколкото знам, освен отделни намеци или анекдотични споменавания на някои автори в сайтове в интернет след 2000 г. тези случки са останали и си остават неизвестни.

През февруари 1927 г. Върховният касационен съд потвърждава присъдите на Софийския апелативен съд, с които бившите министри Марко Турлаков и Александър Ботев - съответно на финансите и транспорта - се




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: trashliev
Категория: Политика
Прочетен: 50557
Постинги: 21
Коментари: 8
Гласове: 14
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031