Един ден Сергей Капица, заедно с колегите си ядрени физици, заминават на почивка в Черно море. Зад прозореца стояха спокойните шейсетте години на Брежнев, учените имаха луксозна възможност да работят, да получават прилична заплата и да не се тревожат за бъдещето.
Въпреки това, както обикновено, трябва да си починат, а физиците са хора точно като всички останали. Затова  взели няколко бутилки от нещо по-силно със себе си на плажа. И те били плътно запечатани с тапи, а учените, за късмет нямали нито нож, нито отварачка. Физиците ставаха все по-тъжни - беше далеч от санаториума, небето някак подозрително се мръщеше и морето изобщо не изглеждаше топло и нежно. За щастие на мрачните светила на съветската наука, покрай тях мина един опърпан местен селянин.
"Имаш ли отварачка?" – Капица извика към човека.
- Не. И защо? – човек, който минаваше, беше изненадан.
"Иска ми се да можех да отворя бутилката..." физикът протегна една от тях, а мъжът се ухили и ловко я сграбчи.
"Дайте кибрит. – каза той.
Те веднага открили кибрит у един от групата учени; човекът загрял корковата тапа с огън и лесно я извадил, като подал на Капица бутилката.
"Благодаря!" – се зарадваха светилата на науката.
"Трябваше да учиш физика, о, ти!" – мъжът махна с ръка и си тръгна.

Учените дълго се смеели. А Сергей Капица определено пое след баща си, нобеловия лауреат Пьотър Леонидович Капица, който също смело призна грешките си и не се поколеба да се смее на себе си.

Споделете историята на вашия опит или образователна история .
Дом знания