Постинг
30.11.2022 05:23 -
Безумният богаташ
Написано от свещ. Александър Лашков
Преди години млад мъж от голям наш крайморски град се оженва за софиянка. Младото семейство заживява в София, в дома на невястата, заедно с нейните родители (типична картина от близкото социалистическо минало). Апартаментът обаче е малък и всички са притеснени. Поради това младото семейство решава да си построи къща. Дядото на невястата живее в едно софийско село в полите на Стара Планина. Къщата му е с голямо дворно място и там младото семейство започва да строи своя селски дом, своята вила.
Всичко става трудно и бавно, с много усилия и лишения. Но мъжът е работлив и амбициозен. Всяка свободна минута той е на вилата, всеки трудно спестен лев той влага в строежа й. Вилата става за него едва ли не фикс идея. Той е решен да я изгради въпреки всички трудности. И то не как да е, а по най-добрия и скъп (според възможностите му начин). Година след година, забравяйки (почти) всичко друго, младият мъж набавя специална дограма, прави цветни мозайки, облицова с мрамор, сади лози и плодни дръвчета. Така се труди повече от петнадесет години и успява да създаде един прекрасен дом с още по-прекрасна градина.
Идва поредното лято. Вече не толкова младото семейство решава да остави освещаването на къщата (междувременно „е дошъл” десети ноември) за ранната есен и отива на почивка в родния крайморски град на мъжа. Първи ден на плажа. Съпругът, добър плувец, влиза в морето и…се удавя. Без да поживее дори и един ден в къщата , на чието изграждане посвещава петнадесет от най-хубавите години от живота си, лишавайки себе си и семейството си (а и душата си) от насъщни грижи и внимание.
Съпругата на удавника веднага продава вилата, която й е отнела мъжа далеч преди удавянето му… Всичко това ми разказаха новите собственици, които ме бяха поканили да направя освещаване.
Колко е сходен този тъжен случай с притчата за безумния богаташ, която чухме днес (Лука 12:16-21). И богаташът, и младежът от моя разказ са обладани от илюзията, че материалните придобивки ще ги направят щастливи. Това, струва ми се, е най-голямата и най-разпространената илюзия в съвременния свят; най-измамният, най-призрачният мираж, към който са се устремили стотици милиони хора.
Човешкият стремеж към щастие е естествен и благословен; в него няма нищо лошо и осъдително. Бедата е в това, че представата за щастие на мнозинството от хората е неправилна и погрешна; че търсят щастието не там, където трябва, и в повечето случаи остават излъгани и дълбоко разочаровани.
Според християнството истинското щастие не е в материалните неща. Защо? Защото:
а) са преходни и временни. Тях ги „яде молец и ръжда, и крадци подкопават и крадат” (Мат. 6:19).
б) те не са истински наши, не са наше притежание, а са ни дадени за временно ползване от Бога. Ние сме само Негови наематели. По Божията воля ги имаме днес, по Божията воля може да ги изгубим утре.
в) водят до заслепение, до пристрастяване. Човек започва да живее само за тях, вижда само тях, не може да види нито ближните си, нито Бога. Те се изправят като сте на пред него и му пречат да види истинските ценности в живота.
Може би сте чели за шотландеца Стюарт Томсън, един от най-богатите хора в света. От хазарт и тъмни сделки той успял да натрупа огромно богатство. Когато, вече 75 годишен, Стюарт усетил, че наближава краят му, той написал най-неправдоподобното завещание: наредил всичките му пари да бъдат закопани с него(!) и предплатил на охранителна фирма да пази гроба му през следващите 20 години. Малко след това Стюарт починал от сърдечен удар.
Наистина невероятен, но съвсем истински случай. И най-удивителното в него е това, че на този напълно заслепен и обсебен от богатството си човек и през ум не му е минало да помогне с парите си на бедни и страдащи хора или поне на свои роднини. Негов първи братовчед, куц по рождение, цял живот обикалял социалните служби, за да живее от помощите им. Наистина, както гласи известната максима: „Когато прозорецът на сърцето се покрие със злато, той се превръща в огледало, в което човек вижда само себе си.”
И още един фрапиращ (но истински!) случай на невероятно скъперничество. Джон Уендъл и сестрите му, може би най-големите скъперници на всички времена, получават огромно наследство И какво мислите? Заживяват охолно и се отдават на благотворителност? Нищо подобно. Уендъл решава да не пипат парите. Той повлиява на пет от шестте си сестри да не се омъжват. Всички заедно живели петдесет години в неголяма къща в Ню Йорк. Когато през 1931 г. починала последната от сестрите, тя оставила повече от 100 милиона долара наследство. Единствената й дреха била една саморъчно ушита рокля, която носила повече от двадесет и пет години.
Да! Имането, притежанието, вещите, парите са страшен наркотик Те завладяват човека и той губи човешкия си лик. На този наркотик са подвластни всички, не само богатите. При тях просто дозата и пристрастяването са по-големи и по-силни. От този страшен наркотик иска да ни предпази Христос. Колко си приличат образите на Стюарт Томсън, Джон Уендъл и сестрите му с образа на богаташа от днешната притча. Богаташът е заслепен и пленен от внезапно увеличилото се богатство и смята, че това е върхът на човешкото щастие; че вече има всичко и не му остава нищо друго, освен да изживее живота си в земни наслади и веселие. За бедните, страдащите и нуждаещите се не му минава и през ум; за Бога, Който повелява и изисква винаги и всячески да им помагаме според възможностите си – също. Една от най-опасните черти на притежаването (на богатството) е тази, че колкото повече имаш, толкова по-силно става желанието ти да увеличаваш имането си. Затова го и сравняват с морската вода: колкото повече пиеш, толкова повече ожадняваш.
Именно поради това един от основните мотиви, една от основните идеи в Христовата проповед е тази: правилно подреждане на ценностите и предпазване от пристрастяване към земните неща (те могат да бъдат най-различни). Защото земните неща са второстепенни; в живота на християнина (а и на всеки човек) те винаги трябва да стоят на второ място. Не да ги отхвърля и да ги зачеркне, не. Те просто трябва да следват потребностите на душата. Защото, както казахме, те са тленни и временни, а душата е безсмъртна и вечна. Някои Христови последователи (особено в миналото) така дълбоко са приели тази истина, че са я направили основна истина, основна цел на живота си. Те са оставяли всичкото си притежание на бедните и нуждаещите се и са напускали света, за да станат монаси и отшелници и да живеят в пълно нестяжание (непритежаване). Както при летателния балон – изхвърлят баласта, тежестите на земните привързаности, за да „полетят” към небето.
Бог не изисква от нас непременно такива подвизи. Той ни е дарил с безчислени блага – материални и духовни -„за наша наслада и храна”. Никое от тези материални блага ние не трябва да превръщаме в цел и смисъл на живота си, в идол, на който да служим и да се кланяме и на който да разчитаме и да се осланяме. Христос осъжда безумния богаташ не само за начина, по който възнамерява да употреби богатството си и за алчността му, а и за вярата му, че в това богатство е изворът на щастието и че то (богатството) е гаранция против бедите и нещастията в живота.
Нека се вгледаме внимателно в себе си, в сърцата си. Поставили ли сме в тях някой идол на мястото на Бога? Пристрастени ли сме към нещо земно и преходно, прехвърлили ли сме вярата, надеждата и любовта си от Бога върху него? Ако има и най-малък признак за това, нека се опомним навреме, за да не бъдем внезапно изненадани от тежки горчивини и разочарования. Нека в живота си търсим най-напред Бога и Неговата мъдрост, на Него да вярваме и на Него да се уповаваме. Да знаем и да помним истинската стойност на земните и небесните блага, да се ползваме благоразумно от тях, да богатеем в Бога и да си събираме съкровища на небето.
Защото „дето е съкровището ни, там ще бъде и сърцето ни” (Лука 12:34). /18 ноември 2007г./
източник: Сайт на о. Александър Лашков
http://sveticarboris.net/index.php?opti ... Itemid=142 Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Матeй 7)
Преди години млад мъж от голям наш крайморски град се оженва за софиянка. Младото семейство заживява в София, в дома на невястата, заедно с нейните родители (типична картина от близкото социалистическо минало). Апартаментът обаче е малък и всички са притеснени. Поради това младото семейство решава да си построи къща. Дядото на невястата живее в едно софийско село в полите на Стара Планина. Къщата му е с голямо дворно място и там младото семейство започва да строи своя селски дом, своята вила.
Всичко става трудно и бавно, с много усилия и лишения. Но мъжът е работлив и амбициозен. Всяка свободна минута той е на вилата, всеки трудно спестен лев той влага в строежа й. Вилата става за него едва ли не фикс идея. Той е решен да я изгради въпреки всички трудности. И то не как да е, а по най-добрия и скъп (според възможностите му начин). Година след година, забравяйки (почти) всичко друго, младият мъж набавя специална дограма, прави цветни мозайки, облицова с мрамор, сади лози и плодни дръвчета. Така се труди повече от петнадесет години и успява да създаде един прекрасен дом с още по-прекрасна градина.
Идва поредното лято. Вече не толкова младото семейство решава да остави освещаването на къщата (междувременно „е дошъл” десети ноември) за ранната есен и отива на почивка в родния крайморски град на мъжа. Първи ден на плажа. Съпругът, добър плувец, влиза в морето и…се удавя. Без да поживее дори и един ден в къщата , на чието изграждане посвещава петнадесет от най-хубавите години от живота си, лишавайки себе си и семейството си (а и душата си) от насъщни грижи и внимание.
Съпругата на удавника веднага продава вилата, която й е отнела мъжа далеч преди удавянето му… Всичко това ми разказаха новите собственици, които ме бяха поканили да направя освещаване.
Колко е сходен този тъжен случай с притчата за безумния богаташ, която чухме днес (Лука 12:16-21). И богаташът, и младежът от моя разказ са обладани от илюзията, че материалните придобивки ще ги направят щастливи. Това, струва ми се, е най-голямата и най-разпространената илюзия в съвременния свят; най-измамният, най-призрачният мираж, към който са се устремили стотици милиони хора.
Човешкият стремеж към щастие е естествен и благословен; в него няма нищо лошо и осъдително. Бедата е в това, че представата за щастие на мнозинството от хората е неправилна и погрешна; че търсят щастието не там, където трябва, и в повечето случаи остават излъгани и дълбоко разочаровани.
Според християнството истинското щастие не е в материалните неща. Защо? Защото:
а) са преходни и временни. Тях ги „яде молец и ръжда, и крадци подкопават и крадат” (Мат. 6:19).
б) те не са истински наши, не са наше притежание, а са ни дадени за временно ползване от Бога. Ние сме само Негови наематели. По Божията воля ги имаме днес, по Божията воля може да ги изгубим утре.
в) водят до заслепение, до пристрастяване. Човек започва да живее само за тях, вижда само тях, не може да види нито ближните си, нито Бога. Те се изправят като сте на пред него и му пречат да види истинските ценности в живота.
Може би сте чели за шотландеца Стюарт Томсън, един от най-богатите хора в света. От хазарт и тъмни сделки той успял да натрупа огромно богатство. Когато, вече 75 годишен, Стюарт усетил, че наближава краят му, той написал най-неправдоподобното завещание: наредил всичките му пари да бъдат закопани с него(!) и предплатил на охранителна фирма да пази гроба му през следващите 20 години. Малко след това Стюарт починал от сърдечен удар.
Наистина невероятен, но съвсем истински случай. И най-удивителното в него е това, че на този напълно заслепен и обсебен от богатството си човек и през ум не му е минало да помогне с парите си на бедни и страдащи хора или поне на свои роднини. Негов първи братовчед, куц по рождение, цял живот обикалял социалните служби, за да живее от помощите им. Наистина, както гласи известната максима: „Когато прозорецът на сърцето се покрие със злато, той се превръща в огледало, в което човек вижда само себе си.”
И още един фрапиращ (но истински!) случай на невероятно скъперничество. Джон Уендъл и сестрите му, може би най-големите скъперници на всички времена, получават огромно наследство И какво мислите? Заживяват охолно и се отдават на благотворителност? Нищо подобно. Уендъл решава да не пипат парите. Той повлиява на пет от шестте си сестри да не се омъжват. Всички заедно живели петдесет години в неголяма къща в Ню Йорк. Когато през 1931 г. починала последната от сестрите, тя оставила повече от 100 милиона долара наследство. Единствената й дреха била една саморъчно ушита рокля, която носила повече от двадесет и пет години.
Да! Имането, притежанието, вещите, парите са страшен наркотик Те завладяват човека и той губи човешкия си лик. На този наркотик са подвластни всички, не само богатите. При тях просто дозата и пристрастяването са по-големи и по-силни. От този страшен наркотик иска да ни предпази Христос. Колко си приличат образите на Стюарт Томсън, Джон Уендъл и сестрите му с образа на богаташа от днешната притча. Богаташът е заслепен и пленен от внезапно увеличилото се богатство и смята, че това е върхът на човешкото щастие; че вече има всичко и не му остава нищо друго, освен да изживее живота си в земни наслади и веселие. За бедните, страдащите и нуждаещите се не му минава и през ум; за Бога, Който повелява и изисква винаги и всячески да им помагаме според възможностите си – също. Една от най-опасните черти на притежаването (на богатството) е тази, че колкото повече имаш, толкова по-силно става желанието ти да увеличаваш имането си. Затова го и сравняват с морската вода: колкото повече пиеш, толкова повече ожадняваш.
Именно поради това един от основните мотиви, една от основните идеи в Христовата проповед е тази: правилно подреждане на ценностите и предпазване от пристрастяване към земните неща (те могат да бъдат най-различни). Защото земните неща са второстепенни; в живота на християнина (а и на всеки човек) те винаги трябва да стоят на второ място. Не да ги отхвърля и да ги зачеркне, не. Те просто трябва да следват потребностите на душата. Защото, както казахме, те са тленни и временни, а душата е безсмъртна и вечна. Някои Христови последователи (особено в миналото) така дълбоко са приели тази истина, че са я направили основна истина, основна цел на живота си. Те са оставяли всичкото си притежание на бедните и нуждаещите се и са напускали света, за да станат монаси и отшелници и да живеят в пълно нестяжание (непритежаване). Както при летателния балон – изхвърлят баласта, тежестите на земните привързаности, за да „полетят” към небето.
Бог не изисква от нас непременно такива подвизи. Той ни е дарил с безчислени блага – материални и духовни -„за наша наслада и храна”. Никое от тези материални блага ние не трябва да превръщаме в цел и смисъл на живота си, в идол, на който да служим и да се кланяме и на който да разчитаме и да се осланяме. Христос осъжда безумния богаташ не само за начина, по който възнамерява да употреби богатството си и за алчността му, а и за вярата му, че в това богатство е изворът на щастието и че то (богатството) е гаранция против бедите и нещастията в живота.
Нека се вгледаме внимателно в себе си, в сърцата си. Поставили ли сме в тях някой идол на мястото на Бога? Пристрастени ли сме към нещо земно и преходно, прехвърлили ли сме вярата, надеждата и любовта си от Бога върху него? Ако има и най-малък признак за това, нека се опомним навреме, за да не бъдем внезапно изненадани от тежки горчивини и разочарования. Нека в живота си търсим най-напред Бога и Неговата мъдрост, на Него да вярваме и на Него да се уповаваме. Да знаем и да помним истинската стойност на земните и небесните блага, да се ползваме благоразумно от тях, да богатеем в Бога и да си събираме съкровища на небето.
Защото „дето е съкровището ни, там ще бъде и сърцето ни” (Лука 12:34). /18 ноември 2007г./
източник: Сайт на о. Александър Лашков
http://sveticarboris.net/index.php?opti ... Itemid=142 Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Матeй 7)
Вълнообразно
Няма коментари