автор: Ж. Войников
1. Ракиня Най-старото сведение за консумацията на ракия у нас беше открито през 2010 г., по време на разкопки на хълма Трапезица във Велико Търново на некропол до църква, под ръководството на археолога проф. Константин Тотев.
Сведението представлява надпис върху керамичен съд от началото на XIV в., който гласи: „Аз пих на пр(азника) ракиня“ (AЗЪ ПНХ NА ПР…. РАКНNHA).
Авторът на надписа е неизвестен българин, и това е най-старото споменаване на този вид напитка, открито досега. Традиционно се смяташе, че първите сведения за консумацията на ракия са от времето на турското владичество, в XVI в., а названието „ракия“ е дошло с турците.
През 1382 г., османският пълководец Лала Шахин обсажда София, и отбелязва че бранителите били здрави мъже, които преди битката пиели ракия:
„Вътре в крепостта има многобройна кюфарска (гяурска, християнска) отбрана армия, войниците на която са едри, мустакати и на вид добре калени в боеве, но навикнали да употребяват вино и ракия — с една дума, хора веселяци.“
(1) Находката от Трапезица, се потвърждава и от изворите. Археологията отдавна е доказала, че българите са познавали дестилацията на алкохола, още по време на Първата Българска държава.
Находката на част от дестилационен съд от Плиска – кухата дръжка / чучур (с част от устието), която отвежда парите, за да се охладят остава и досега единствена за времето на Първото българско царство, при това нейните характеристики я определят по-скоро като внос, от Изтока.
Неясно е поради отсъствието на писмени извори, какво точно е получавано чрез съда от Плиска - добиване на спирт за лечебни и козметични цели или за получаване на питие. По време на Втората Българска държава след края на ХII в., броят на откритите дестилационни съдове, известни като „аламбици“ нараства на около 12.
Повечето от дестилационните съдове от това време са местно производство и показват тенденция, към масовото навлизане в употреба, особено след края на ХII в., когато чрез местно производство се задоволява една очевидно нараснала потребност. На размер са сравнително малки, до около 30 см височина, и в периода от края на ХII в. до края на ХIV в. са предназначени за домашна употреба. По всяка вероятност, чрез средновековните аламбици, се е получавало питие от дестилация на вино, т.е. българската „ракиня“ е била като съвр. винена ракия, и ако е оставяна да престои в бъчви, то технологично тя ще напомня днешния коняк. Един друг рядък съд от времето на Първото българско царство, за който се предполага, че е използван за съхраняване и поднасяне на ракиня е глинената бъклица, или фалагата. Глинените бъклици се срещат в IХ-ХI в., и по-късно до ХIV в. Те са с малък обем (измервания отсъстват) и са много тясно устие, което предпазва съдържанието. (2) Подобни и аналогични по форма и вид бъклици, се използват от аланите в рамките на салтово-маяцката култура (знаменитите и широко известни „баклажки“ или бъклици от Новочеркаския музей, чийто рунически надписи на „донско-кубанско“ писмо бяха разчетено от проф. Турчанинов, с помощта на абхазо-адигските езици, т.е. са принадлежали на касожки вождове), което показва, че тази традиция не е местна, а донесена на Балканите от Аспаруховите българи, от земите на Кавказ. Също подобен съд с кавказки корени е типичният български „крондир“ или „кондир“ – висока кана с тясна гърловина и дълъг чучур, имащ идентичен аналог сред лакците от Дагестан, обитаващи селище с неслучайното име Балхар. Лакците наричат своите „кронидири“ по твърде сходен начин – кунари. С кронидр пълен с ракия, според българската традиция, се кани на сватба. Аламбикът (от араб. (al-anbīķ) е популяризиран от персиеца Хабир Ибн Хаям (721–815 г.), известен в Европа като Гебер (от араб. gebr – зороастриец, или персиец немюсюлманин). Дестилация на спирт в аламбик извършва и дург персиец, алхимикът и енциклопедист Абу Бакр Мухамад ар-Рази (865–925 г.), в Европа бил известен като Разес и Абубатер. Но ~ 2 ~ се предполага, че аламбиците и дестилацията са били познати в Сасандиски Иран. Аламбикът, наподобява чайник с дълъг чучур обърнат надолу, където се втечняват алкохолните пари и се събират в допълнителен съд. На практика това е умален по-примитивен първообраз на дестилационния казан, който познаваме и използваме днес. Едва в XIII в. дестилацията е популяризирана в Европа от алхимика Алберт. (3) Пределно ясно е, че аламбикът и дестилацията са проникнали при българите от Близкия Изток, пряко или посредством Византия, при това по-рано, отколкото в Западна Европа.
Но въпросът който е важен и неизяснен, е произхода на самата дума „ракиня“. Традиционно се смята, че думата е производна на арабското earaq – пот, т.е. питие което те изпотява.
И от арабски се е разпространило в цяла Азия, съотв. в тюркските езици araga, чувашки erex, в монголски arxi, arkhi, бурятски, тувински araxъ, в тунгусо-манджурски arki / araxi, корейски arak, японски raku – оризова водка, концентрат, дори в езика на айнусите с arakke се означава японското саке.
В тибетски думата присъства под формата a-rag. В осетински arak, arax, araxъxъ – концентрат, се смята че е заето през монголското владичество в XIII в. Връзката с арабската дума за пот, и разпространеито на араката, основно чрез тюркските езици е издигната в началото на ХХ в., от учените-тюрколози Рамстед, Расянен, А. Кононов и др. Тъй като в алтайските езици не може собствена дума да започва с „r”, е добавено началното „a/e”. Но твърде широкото разпространение на думата, при това в Далечния Изток, поставя това мнение под съмнение, и подсказва, че трябва да се търси друг първоизточник.
Освен това арабите нито са произвеждали, нито са употребявали алкохол, поради забраните на ислямската религия. При монголите буряти, е особено популярна млечната водка наречена тарасун, която ако се редестилира, вече се превръща в арака. Думата „тарасун“ е отбелязяна още от Вилхелм Рубрук, който е посетил монголите, но я отнася към оризовото вино: „aliud cervesiam de risio que dicitur terracina“- т.е. напитка от ориз, която се нарича терацина.1 (4)
Тарасун произлиза от монголското tarag – кисело, ферментирало мляко. Интересно е, че при сарматите е била позната подобна алкохолна напитка, наречена „ранг“ или „ранга“. За нея се съобщава в „Нартския епос“, като за вълшебната напитка на безсмъртието. В съвр. осетниски се нарича „ронг“. Правенето на ронг е било типично само за осетинците, и от осетински е проникнало в сванетски, мингрелски, грузински като rang-i, което отразява по-страта сармато-аланска форма. Приготвянето на ронга в Осетия се прекратява, след голямата демографска катастрофа, настъпила в Кавказ, поради похода на Тимурленк в края на XIV – началото на XV в. Едва през 30-те год. на ХХ в., Василий Абаев е записал разказа на сванския старец Йосиф Гуледани, който си спомня, че „ранга“ са го приготвяли от мед разтворен във вода, в съотн. мед / вода - ј, и хмел, като ги оставяли да ферментират, т.е. това е била напитка подобна на медовината. Приготвената смес се кипвала, след което се наливала в глинени съдове и се оставяла на топло, за да ферментира. След около седмица, вече е била готова за пиене. (5) В. Абаев прави неуспешен опит да изясни етимологията на думата, като търси обяснение в древноирнаското *prana- / *frana-(ka) – дух, подобно на латинското spititus vini. (6) Произходът на думата е правилно обяснен от ираниста и специалист в областта на хотаносакския език, Х. Бейли. Той посочва хотаносакската дума ragai – ферментирало мляко, в хотаносакси документ № 356 (DKS 356). В основата стои изходната дума ragai – опияняваща напитка, приготвяна от кобилешко мляко, от номадите саки. Осетниското rong и сарамтското rаng(i) е закономерен негов аналог. Произлиза от корен *rak-, *rank- или праформата е *rangaka, за която Бейли предполaга съществуването на праиранска дума *rank – мляко, като развитие на общоиндоевропейското *glak > lak > rak > rank. (7) В подкрепа на това мнение, могат да се посочат още, в персийски rahsha – напитка от сусам, мед и мляко, кашмирски rasāyěn, непалски rasāin, дардски rasāyana – вълшебен еликсир, в санскрит rasāyana, rasa, авестийски rahan – вълшебен еликсир. (8) От същият древен корен, произлиза названието на маслото в памирските езици, във вахански rughn, шугнански, рушански, хуфски, бартангски rughan, ягнобски rugh in, язгулемски roghn, искашимски, сангличи rēg hъn, мунджнски rūg hn, йидга rūg hъn, белуджи rōgin, таджикски rauvgan, авестийски raoghna, праизточноирански *raughna, пахлави rōgn, согдийски rūg hn, хорезмийски rghn – масло от мляко. (9) Българският аналог ракин(я) е напълно идентичен! Разбира се първоначално древнобългарската ракиня вероятно е била напитка подобна на сарматския ронг, приготвяна от мед, ферментирало мляко, хмел. С проникването на дестилацията от Изтока, името се прехвърля върху дестилираното вино, и едва след XVI-XVII в., тя е заменена от турската дума raqъ > в българско произношение ракия, производна на по-старата тюркска дума арака (а не на арабското пот). Например Евлия Челеби съобщава, че към 1630 г., в Истамбул е имало около 100 цеха от занаятчии, произвеждащи „ракъ“ от различни плодове, вкл. банани, нар, анасон, липов цвят и др. Също тази древна иранска дума, е била заета и от древните китайци, които са я съхранили в йероглифа 酪, съвр. форма lаo, в древнокитайски * g rag, до епохата Хан вкл. (или III в.). rāk, значение: кумис, ферментирало мляко, 1 Виж напълно неправилното, аматьорско тълкуване на този пасаж, и опита му да бъде свързан с българската ракиня в блога на Марк Натан „Ракиено време – истината за татарското изобретение ракията“: http://marknatan.blog.bg/history/2014/07/18/rakieno-vreme-istinata-zatatarskoto-izobretenie-rakiiata.1281772 ~ 3 ~ оризово вино, алкохолна напитка от просо и хмел. В японски същият йероглиф предава думата raku – мляко, млечен. Близки по смисъл в китайски, са също: 1). 湩, съвр. форма dтng, в древнокитайски и класически китайски tron gh – кумис, (виж монг. tarag – кисело мляко), 2). 醪, съвр. форма lбo, древнокитайски *ruw, класически китайски r(h)ū, епохата Хан r(h)әw, значение: ферментиращо вино, алкохол, 3). 醴, съвр. форма lĭ, древнокитайски *rih , r(h)ījg h , класически китайски r(h)īj, епоха Хан r(h)jәj, значение: сладко, младо вино (ферментиращо). (10) Така че от китайски, думата арака се е разпространила към алтайските езици и другите езици в Далечния Изток.