Съгласно данните на антични автори, от всички народи северно от Кавказ, само българите и аланите имали градове. По вина на хазарите, цялата тази поселищна система и материално богатство, създадени и организирани в държавата на Кубрат е трябвало да се изостави. Но те са били възстановени на друго място – на долен Дунав. Само за 200 години там, в т.н. Карвунска земя се появяват над 50 нови градове и крепости, два от които Плиска и Преслав са били сред най-големите в тогавашна Европа. В Анонимния български хронограф от XI в. се казва: „И тогава... се намери друг цар в българската земя — детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава — Дръстър град; създаде и Велик презид от Дунава до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя”. В този ранен домашен документ отново се казва, че Аспарух не е създал, а приел българското царство и че той не е чергар, а създател на градове и крепости.

Славянистичните автори определят държавата на Органа и Кубрат като племенен съюз, примерно хлабав съюз от две-три племена. Разликата между племенния съюз и държавата е главно в техния мащаб, сила и вътрешен ред и от тази гледна точка това, което е владял Аспарух на север от дунавската делта преди нападението на византийците е безспорно държава. Представа за този мащаб и сила ни дават няколко добре установени факти. Първият факт гласи, че Константин е атакувал Аспаруховия Онгъл с цялата си налична армия, включваща не по-малко от 60 000 професионални войници от пехотата, кавалерията и флота на най-мощната по това време държава в Европа.

Вторият неоспорим факт е огромната решителност и ожесточеност, с която Византия се нахвърля върху Аспаруховата държава. В един период, когато арабският халифат последователно и упорито поглъща древни държави и огромни територии от самата Византия, само година след като с неимоверни усилия византийците отхвърлят петгодишна арабска обсада на Константинопол, Константин решава с един удар да унищожи Аспаруховата държава на североизток. При това самият император лично застанал начело на похода срещу Онгъла, като изпраща голяма сухопътва армия отвъд дунавската делта, а сам той с друга армия прави морски десант на черноморското крайбрежие. Двете армии начело със самия император атакуват укреплението на българите, но търпят катастрофално поражение. Константин бяха с кораб, а голяма част от воиниците са избити. От тези обстоятелства ни става ясно, че в лицето на новопоявилите се аспарухови българи отвъд Дунава византийците са виждали не една от поредните „орди от грабители, задоволяващи се да оплячкосат някой град”, както византийските летописци ги описват, а голяма и добре организирана сила с интереси и планове, много по-различни от тези на споменатите грабители. Като имаме пред вид кой е Аспарух и откъде идва, можем да разберем тези планове – да възстанови държавата на баща си на това ничие място. За византийците обаче тази нова държава може да оспори господството им в района и те бързат да я унищожат в зародиш.

Горните обстоятелства обясняват причините, поради които Константин е рискувал да превърне поне за момент Византия от една обсадена от арабите и агонизираща държава в държава – агресор, която нахлува в чужди територии и цели избиването на чужд народ. Очевидно Константин е разчитал на бърз и пълен успех, като чрез метода на физическото унищожение да лиши народа на Аспарух от историческа памет и възможност за отмъщение.

И действително, моментът на византийската атака изглежда превъзходно избран. Само десетина години преди това народът на Аспарух е жестоко ударен в Берсилия от хазарите и принуден да изостави своите вековни поселища на север от Кавказ (т.н. Конски или Български височини до река Манич), премествайки се към Днестър и Дунав. Фактически войната с хазарите е била перманентна, защото само 4 години след битката с Константин, Аспарух загива в сражение с хазарите някъде на североизток от делтата на Дунава, вероятно близо да Днепър, където по всички изглежда е била източната граница на Аспаруховата държава. Вероятно Аспарух не е можел да разчита и на неутралитета на аварите, макар че отношенията между аварите и Византия са били безкрайно влошени след последната аваро-славянска –персийска обсада на Константинопол в 626 г. От съседните племена Аспарух е можел да разчита за помощ или поне за неутралитет единствено от страна на заварените праславяни, дотолкова доколкото от векове праславяни и византийци са в постоянна война. 

Всъщност, агресията на Константин срещу аспаруховите българи е имала за следствие създаване на условия за бъдещ съюз между новодошлите аспарухови българи и завареното праславянско население. След този ход и едните и другите са били вече убедени, че Византия им е общ враг и ги третира еднакво – като враждебно на империята население. От тук идеята за обща отбрана на прабългари и праславяни, за взаимопомощ срещу общия враг – византийците изглежда няма алтернатива.
Протобулгариан.ком